— Защо?
— Сигурно не за да измамим именно вас. Разберете най-после, не заради вас е пусната тази продукция, която струва милиарди долари! Те трябва да изглеждат така, да бъдат такива, че при никакви обстоятелства на никого от пътниците или на други хора да не мине през главата каквото и да е подозрение…
— Искате да избегнете бойкота на вашите „продукти“?
— И това също. Но и заради удобството, психологическия комфорт…
— А вие можете ли да ги различавате?
— Само защото ги зная. Е… има начини… груби… но все пак няма да употребите брадва, предполагам!
— А кажете, с какво се различават от хората във физиологично отношение? Дишане, кашлица, зачервяване…
— О, всичко това е направено. Има разлики, разбира се, но вече ви казах: може да ги различи само лекар.
— А психически?
— Имат мозък в главата си! Това е най-големият ни триумф! — каза Мак Гир с истинска гордост. — „Интелтрон“ и досега го помества в корпуса, защото е прекалено голям. Едва ние първи го пренесохме в главата!
— Да кажем, втори: първа е била природата…
— Ха-ха! Е, добре, втори. Но детайлите са тайна. Това е монокристален мултистат с шестнайсет милиарда двоични елементи!
— А това, на което са способни, също ли е тайна?
— Какво имате предвид?
— Например дали могат да лъжат… до каква степен могат да лъжат… могат ли да загубят контрол над себе си, а следователно и над обстановката…
— Разбира се. Всичко това е възможно.
— Защо?
— Защото е неизбежно. Всички спирачки, образно казано, вложени в невронната или кристалната мрежа, са относителни, могат да бъдат преодолени. Казвам ви това, защото трябва да знаете истината. Впрочем, ако сте поне малко запознат с литературата по въпроса, вие разбирате, че робот, който да бъде умствено равен на човека, а да не бъде способен на лъжа и измама, е чиста фикция. Може да се произведе или пълноценен еквивалент на човека, или марионетка. Трета възможност няма.
— Същество, способно на определени действия, е поради това способно и на други действия от същото ниво, така ли?
— Да. Естествено, това е нерентабилно. Поне засега. Психическата всестранност, дори да не говорим за външното човешко подобие, струва ужасно скъпо. Моделите, които получавате, са създадени в твърде малобройни екземпляри — като нерентабилни. Стойността на всеки от тях е по-голяма от стойността на свръхзвуков бомбардировач!
— Толкова много!
— Разбира се, ако включим стойността на всички предварителни изследвания. Може би ще можем да произвеждаме тези автомати на конвейер; и сигурно дори ще ги усъвършенствуваме, макар че това едва ли е възможно. Даваме ви най-доброто, което имаме. Затова загубата на самообладание, някакъв срив, макар и да не са изключени, са по принцип по-малко вероятни, отколкото у човека в същата ситуация!
— Правени ли са такива опити?
— Естествено!
— И хората служеха за контролен образец?
— И това се е случвало.
— Катастрофални ситуации? Опасност от унищожение?
— Именно това.
— А резултатите?
— Хората са по-малко надеждни.
— А как са с агресивността?
— Интересува ви тяхното отношение към човека?
— Не само.
— Можете да бъдете спокоен. Имат специални инхибитори — така наречените устройства за обратно разреждане, които донякъде амортизират потенциалната агресивност.
— Винаги ли?
— Не, това е невъзможно. Мозъкът е вероятностна система, нашият също. В него може да се увеличи вероятността на определени състояния, но никога не можеш да бъдеш напълно сигурен. Въпреки всичко и в това отношение превъзхождат човека!
— А какво ще стане, ако опитам да счупя главата на някого?
— Ще се защищава.
— Ще се опита ли да ме убие?
— Не, ще се ограничи до самоотбраната.
— А ако единствената възможна отбрана бъде нападението?
— Тогава ще ви нападне.
— Давайте си договора — каза Пиркс.
Перото заскриптя в тишината. Инженерът сгъна формуляра и го скри в папката.
— Ще се връщате ли в Щатите?
— Да, утре.
— Можете да съобщите на своето началство, че ще се постарая да изстискам от тях всичко най-лошо — каза Пиркс.
— Разбира се! На това и разчитаме! Защото даже в най-лошото са по-добри от човека! Само че…
— Искахте нещо да кажете?
— Вие сте смел човек. Но… във ваш интерес… съветвам ви да бъдете предпазлив.
— За да не се захванат с мене?
Пиркс неволно се усмихна.
— Не. За да не се струпа именно на вас: защото първи най-напред ще „сдадат“ хората. Обикновените, порядъчни, честни момчета. Разбирате ли ме?
— Разбирам — отговори Пиркс. — Време ми е. Днес трябва да приема кораба.
— На покрива имам хеликоптер — каза Мак Гир, ставайки. — Да ви откарам?
— Не, благодаря. Ще отида с метрото. Не обичам да рискувам, знаете… Значи ще съобщите на началството за моите черни помисли?
— Щом искате.
Мак Гир търсеше в джоба следващата пура.
— Трябва да ви кажа, че се държите доста странно. Какво всъщност искате от тях? Това са отлични специалисти, при това наистина порядъчни! Уверявам ви! Ще направят всичко за вас!
— Ще се постарая да направят още повече — отговори Пиркс.
Пиркс наистина не прости на Браун историята с бога и нарочно му телефонира на другия ден; в ЮНЕСКО му дадоха номера на телефона, на който би могъл да намери своя „нелинеен пилот“. Даже позна гласа му, когато завъртя номера.
— Чаках ви — каза Браун.
— Е, как решихте? — запита Пиркс. Чувствуваше странна тежест в сърцето; когато подписваше книжата на Мак Гир, му беше много по-леко. Тогава му се струваше, че ще се справи. Сега не беше чак толкова сигурен в себе си.
— Имах малко време — каза Браун със своя равен, приятен глас. — Затова мога да кажа само това: учили са ме на вероятностен подход. Изчислявам шансовете и на това основание действувам. В този
