двуличен, макар да съм способен на неразбираеми за Вас постъпки, ако те водят към набелязаната цел. Нямам никакви така наречени морални принципи, но не бих извършил престъпление, не бих планирал грабеж, също както не бих използувал микроскоп за чупене на орехи. Оплитането в дребните човешки интриги смятам за излишно губене на време. Преди сто години сигурно бих решил да стана учен; днес вече в тази област не може да се действува самостоятелно, а аз по природа не съм склонен да деля каквото и да е — с когото и да е. Вашият свят е за мен ужасяващо пуст и годен да бъде включен в играта само като цялост; цялата ви алогичност се проявява в гонене на невъзможното — искате чрез циферблата на часовника да определяте по-висшия ход на времето! Замислял съм се над това, какво би могла да ми даде властта? Много малко, защото не е голяма честта да господствуваш над такива същества, но е повече, отколкото нищо. Да разделя вашата история на две части — до мен и от мен нататък, — да я изменя съвършено, да я разкъсам на две несвързани части, за да разберете и запомните какво сторихте със собствените си ръце, когато ме създадохте, какво се осмелихте, замисляйки построяването на покорна кукла — това ще бъде, мисля си, не най-лошата отплата. Разберете ме правилно — ни най-малко не възнамерявам да стана някакъв тиранин, да издевателствувам, да разрушавам, да водя войни! Нищо подобно. Когато взема властта, ще продемонстрирам, че няма толкова безсмислено безумие, нито толкова абсурдна идея, която да не приемете за своя, стига да бъде натрапена по съответен начин — а аз ще постигна това, което съм решил, не чрез насилие, а чрез пълно преустройство на обществото, така че не аз и не силата на оръжието, а самата ситуация, веднъж създадена, да ви принуждава към дела, все по- съгласувани с моя замисъл. Ще се превърнете в глобален театър, ролята, веднъж натрапена, ще се превърне във втора природа, а после няма да знаете нищо освен своите нови роли и само аз единствен ще бъда зрителят, който разбира какво става. Само зрител, защото от капана, построен веднъж от собствените Ви ръце, лесно няма да се измъкнете и тогава моето активно участие във Вашето преустройство ще бъде завършено. Както виждате, аз съм откровен, макар и не безумен, затова няма да Ви запозная с моя замисъл; негова предпоставка е плановете на електронните фирми да бъдат погребани, а в това Вие ще ми помогнете. Прочитайки това, Вие ще бъдете възмутен, но, като така наречен човек с характер ще решите и по-нататък да действувате по начин, който за мен — случайно — е изгоден. Много добре! Бих искал конкретно да Ви помогна, но това не е лесно, защото за съжаление не виждам у себе си такива недостатъци, които биха Ви позволили да постигнете решителен успех. Фактически от нищо не се страхувам, чувството на физическа болка ми е непознато, мога по желание да изключвам съзнанието си, изпадайки в подобие на сън, който е небитие — чак до момента, в който автоматичният времеизмерващ механизъм отново включи съзнанието ми. Мога да забавям и да ускорявам скоростта на мислене почти шестократно в сравнение с темпа на човешките мозъчни процеси. Уча нови неща с най-голяма лекота, понеже не се нуждая от постепенна тренировка; ако например само веднъж отблизо и подробно разгледам безумец, бих могъл да стана като него, подражавайки на неговите дела и думи без никакво усилие, и което е по-важно, бих могъл, дори след години, също така ненадейно да прекъсна тази игра. Бих искал да Ви подскажа как мога да бъда победен, но се страхувам, че в аналогична ситуация по-лесно ще бъде победен човекът. Общуването с хората не ми създава никакви трудности, ако си го заповядам; с другите нелинейници ще ми бъде по-трудно да съжителствувам, защото им липсва Вашата всекидневна «почтеност». Трябва да свършвам това писмо. Историческите събития кога да е ще Ви подскажат кой го е писал. Може би ще се срещнем и тогава Вие ще можете да разчитате на мен, защото сега аз разчитам на Вас.“
Това беше всичко. Пиркс прочете още веднъж някои пасажи на писмото, после внимателно го сгъна, сложи в плика и заключи в чекмеджето.
„Ето ти и електронен Чингис хан! — помисли си. — Обещава ми протекция, когато стане владетел на света! Благодетел! Или Бърнс изобщо не каза истината, или е различно конструиран, или просто не искаше да ми каже всичко — защото все пак има някои съвпадения. Що за мегаломания! Да, съвпаденията са дори съвсем ясни! Каква гадна, студена, празна душичка… Но нима вината е негова? Класически «чирак на магьосника»! Да му мислят господа инженерите, че ако наистина ги докопа… Но какви ти инженери — на него му дай цялото човечество! Това май се наричаше параноя… Сполучили са с този нелинейник, няма що! За да привлекат купувачите, е трябвало да снабдят своята «стока» с черти на така нареченото преимущество, а превъзходството в едно или друго отношение предизвиква чувство на вече абсолютно превъзходство: чувството, че си предназначен да решаваш съдбините на човечеството, е само пряко следствие… Що за идиоти са тези кибернетици? Интересно кой го е написал, защото май си е истинско? Иначе за какво му е… Непрекъснато подчертава това свое превъзходство, от което следва, че моите усилия, така или иначе, са обречени на провал — щом той до края ще бъде самото съвършенство, — и в същото време ми желае успех? Знае как да завладее човечеството, а не може да ми подскаже как да овладея положението на този идиотски кораб? «Микроскопът не става за чупене на орехи»… Невероятен миш-маш — а може би всичко това е само за да ме объркат?“
Измъкна плика от чекмеджето, разгледа го внимателно — никакви надписи, следи, нищо. Защо Бърнс не каза нищо за тези огромни разлики? Радиоактивно чувство, теми на мислене и всичко останало — дали да го попитам? Но вероятно всеки от тях е дело на различни фирми, значи Бърнс може наистина да е конструиран другояче? Данни имам като че ли все повече: изглежда, това е написал Бъртън или Калдер — но кой точно? Колкото до Браун, има две противоположни твърдения: неговото собствено, че е човек, и на Томсън, че не е, но в края на краищата Томсън е могъл да сгреши. Бърнс е нелинейник? Да допуснем. Изглежда, че в командата има поне двама нелинейници от петимата?… Хм, ако вземем предвид броя на фирмите, най- вероятно е да са трима. Как ли онези са разсъждавали там, във фирмите? Че ще направя всичко, за да компрометирам продукцията им, че това няма да ми се удаде и ще вкарам кораба в някаква беля. Например: претоварване, авария с реактора, изобщо нещо такова. Тогава, ако двамата пилоти излязат от строя, пък и аз също — край на кораба. Това не влиза в техните намерения. Значи поне един пилот трябва да бъде нелинейник. Освен това е необходим атомник. По-малко от двама изобщо не биха се справили с маневрите на кацането. Значи най-малко двама, а по-вероятно трима: Бърнс, Браун или Бъртън, и още някой. По дяволите това, нали нямаше повече да се занимавам с разпознаване. Най-важното е да измисля нещо. Господи, трябва да измисля. Длъжен съм!
Загаси лампата, легна с дрехите на койката и лежейки така, обмисляше най-невероятни проекти и ги отхвърляше един след друг.
Трябва някак да ги провокирам. Да ги провокирам и скарам, но така, че да стане сякаш от само себе си, без моето участие. Така че да се наложи хората да застанат от едната страна, а нехората — от другата. Divide et impera3, така ли беше? Разделна ситуация. Отначало трябва да се случи нещо неочаквано — без това не може. Но как да го наглася? Например някой изведнъж изчезва. Не, става съвсем като в глупав криминален филм. Нали няма да убивам някого и няма да го отвличам. Значи трябва да се наговорим с някого. Но мога ли да имам доверие на някого? На моя страна са уж четирима — Браун, Бърнс, Томсън, пък и авторът на писмото. Но всички са несигурни — не се знае дали са искрени, — а ако взема за сътрудник някой, който ще ми развали играта, тогава да му мисля! Томсън говореше по същество наистина… Може би още по-сигурен е авторът на писмото — много е заинтересован, макар че се прави на луд — но, първо, не зная кой е, а той няма да иска да се издаде и, второ — с такъв въпреки всичко е по-добре да не се връзвам. Квадратурата на кръга, ей богу. Да натроша кораба на Титан може би? Физически, изглежда, са наистина по-издръжливи, значи пръв ще си счупя главата. Интелектуално — също не изглеждат глупави: само тази интуиция… тази липса на творчески способности… но тях и повечето хора ги нямат! И какво остава? Съперничество на емоциите, ако не на интелекта? На така наречения хуманизъм? Човечност? Великолепно, но как да го направя? В какво се състои тази човечност, която те нямат? Може би наистина е само хибрид на алогизма и прословутата порядъчност това „благородно сърце“, този примитивизъм на моралния инстинкт, който не обхваща далечните звена на причинната верига? Щом цифровите машини не са нито благородни, нито нелогични… В такъв случай излиза, че човечността е сумата от нашите дефекти, недостатъци, нашето несъвършенство — тя е онова, което искаме да бъдем, а не сме в състояние, не можем, не умеем, тоест просто дупка между идеалите и осъществяването — нима не е така? Но тогава следва да се състезаваме… в слабост! Това значи: да се намери ситуация, в която слабостта и недостатъците на човека да бъдат по-добри от силата и съвършенството на нечовека…
