Пиша тези бележки една година след приключването на историята с „Голиат“. Удаде ми се съвсем неочаквано да открия материали, които се отнасят до нея. И макар че потвърждават подозрението, което изпитвах, засега не искам да ги публикувам. В моята реконструкция на събитията все още има прекалено много предположения. Може би някога историците на космонавигацията ще се заемат с това дело.
За процеса пред Космическата палата се носеха противоречиви слухове. Говореше се, че определени кръгове, свързани със заинтересованите електронни фирми, много държат да ме дискредитират като командир на кораба. Отзивът за резултатите на експерименталния рейс, който публикувах в „Алманах по космонавигация“, би имал съмнителна стойност, ако авторът му беше заклеймен от присъдата на Трибунала за наказуеми грешки в командуването на кораба. От друга страна, чух от една личност, заслужаваща доверие, че съставът на Трибунала не е бил случаен: мен също ме удиви значителният брой юристи и теоретици по космическо право при наличието на само един космонавт-практик. Затова на преден план изпъкна такъв формален въпрос: дали моето поведение по време на аварията е било съгласувано или несъгласувано с устава на космическата навигация. Защото ме обвиниха, че съм бил престъпно пасивен, като не съм дал заповед на пилота, който пък започнал да действува по собствено усмотрение. Същата личност ме убеждаваше, че веднага след запознаването с обвинителния акт е трябвало да предявя иск срещу онези фирми, защото те са косвените виновници: те са гарантирали както пред ЮНЕСКО, така и пред мен, че на „нелинейниците“ — като членове на командата — може да имаме безгранично доверие, докато междувременно Калдер едва не уби всички ни.
Обясних на този човек на четири очи защо не го направих. Обвиненията, с които можех да се явя пред Трибунала, бяха лишени от доказателствена сила. Защитниците на фирмите несъмнено щяха да твърдят, че Калдер, докато е могъл, се е мъчил да спаси и кораба, и всички нас, а въртеливата прецесия, която вкара „Голиат“ в премятане, е била за него такава изненада, каквато и за мен, и цялата му вина се състои в това, че вместо да се остави на произвола на съдбата и да чака, докато корабът се разбие в пръстена или щастливо се промъкне през Касини — вместо такава несигурност, която все пак обещава спасение на всички, е избрал такава сигурност, която ще унищожи хората на борда. Простъпка, съвсем ясно неизвинима и дискредитираща го напълно — и все пак несравнимо по-малка от това, в което аз още тогава започнах да го подозирам. Затова не можех да го обвинявам в по-малкото зло, след като бях уверен, че в действителност всичко е протекло другояче; поради липса на доказателства не можех да обвиня публично този по-значителен и опасен замисъл и предпочетох да изчакам присъдата.
Присъдата сне от мен всички обвинения и същевременно не обърна внимание на едва ли не ключовия въпрос в цялата катастрофа, а именно каква заповед е трябвало да издам. Подминаха го някак автоматично, щом Трибуналът реши, че съм действувал правилно, разчитайки на отличните знания и професионално умение на пилота. Щом като даването на заповеди изобщо не е било мое задължение, никой вече не питаше какви именно заповеди са били необходими. Това беше добре дошло: защото онова, което бих могъл да отговоря на такъв въпрос, щеше да прозвучи като фантастична приказка. Тъй като смятах и продължавам да смятам, че аварията със сондата не е била случайна, а умишлено предизвикана от Калдер, че той, дълго преди да достигнем Сатурн, е построил план, който щеше едновременно и да докаже правотата ми, и да ме убие заедно с останалите хора на „Голиат“, защо е постъпил така — друг въпрос. Тук мога да разчитам само на догадки.
И така, да започнем с втората сонда. Техническите експерти установиха, че аварията с нея е предизвикана от нещастно стечение на обстоятелствата. И най-щателните изследвания в дока на Земята не успяха да открият никакви следи от саботаж. Убеден съм, че не достигнаха до истината. Ако беше отказала първата сонда, предназначена за въвеждане в пролуката, щяхме веднага да се върнем, без да изпълним задачата, защото останалите две сонди не можеха да я заместят: нямаха на борда си научноизследователска апаратура. Ако беше отказала третата сонда, можехме да се върнем с изпълнена задача, защото на първата сонда й беше достатъчен един „контролен пазач“, какъвто би станала втората сонда. Но именно тя ни подведе и ни остави насред пътя със започната, но недовършена задача.
Какво беше станало? Запалителният кабел се откачи твърде рано и затова Калдер не можа да изключи пусковия автомат. Заключението на специалистите гласеше, че кабелът се е заплел и замотал: такива неща се случват. Наистина четири дни преди аварията аз видях барабана, на който беше намотан този кабел — много правилно и равно.
Носовата част на сондата, деформирана и сплескана, се беше заклинила здраво в катапултата. Не откриха нищо, което би могло да предизвика тази заклепка, затова заявиха, че най-вероятно е виновен бустерът: стрелял е не по оста и сондата, отблъсната накриво от тягата, се е ударила в ръба на люка така неудачно, че сплескала и декалибровала челото си. Но сондата се заклини преди, а не след запалване на бустера. В това бях съвсем сигурен, но за него никой не ме попита; що се отнася до Куин, той не беше толкова сигурен, а на останалите хора не разрешиха да дават показания по този въпрос, тъй като са нямали непосредствен достъп до пулта на управление и приборите.
А междувременно заклиняването на сондата по начин, който не оставя никакви следи, е детинска задача. Достатъчно е било да се налеят в катапултата през вентилационната тръба няколко кофи вода. Водата се е стекла към капака на люка и е замръзнала около сондата, споявайки я с леден пръстен към обковката на люка: температурата на капака е равна на температурата на външния вакуум. (Калдер, както е известно, удари много силно с лапата в корпуса на сондата: в онзи момент тя съвсем не е била заклинена, но нали той седеше при пулта и никой не можеше да го контролира; той направи същото, което прави ковачът, удряйки по нита. Носът на сондата, запоен от ледения пръстен, се е деформирал, разширил и разплескал като главичка на нит. Когато бустерът е пламнал, температурата в катапултата мигновено е нараснала, ледът се е стопил, а водата изпарила, без да остави никаква следа от тази ловка манипулация.
По време на аварията не знаех всичко това. Но ми се стори странно това струпване на случайности — че отказа тъкмо втората сонда, а не първата или третата, че кабелът даде възможност да се запали бустерът и в същото време направи невъзможно изключването на двигателя на сондата. Прекалено много бяха тези случайности.
Аварията ме изненада — трудно беше да мисля за нещо друго. И все пак през главата ми мина — дали няма връзка между нея и анонимното писмо; неговият автор ми обещаваше „помощ“, той беше — поне така пишеше — на моя страна, искаше да докаже непригодността на същества като него за космическо летене. И отново нямам доказателства, но смятам, че писмото е написал Калдер. Той беше на моя страна… вероятно да; но той не желаеше такъв ход на събитията, който ще докаже, че е непригоден — като „по-лош“ от човека. Той беше зачеркнал възможността за такова връщане на Земята, след което аз, неговият командир, ще седна да му пиша дисквалифицираща характеристика. Значи моите и неговите цели съвпадаха само до определен момент от пътя — оттам те се разделяха.
С писмото той ми даде да разбера, че ни обединява своеобразен съюз. От това, което беше слушал от мен и за мен, беше направил извод, че и аз възнамерявам да уредя някаква авария на борда — като тест — за проверка на качествата на командата. Затова беше уверен, че ще се постарая да използувам аварията, която сякаш така навреме ми бе паднала; ако бях направил това, щях сам да сложа примката на шията си.
Защо е решил да постъпи така? От омраза към хората? Или му е доставяла удоволствие такава игра, в която аз, действувайки явно като негов командир и тайно — като негов съюзник, щях в действителност да върша само това, което той беше планирал предварително — включително и за мен? Във всеки случай той беше сигурен, че ще се постарая да използувам аварията като „проба“ — дори ако ми се стори подозрителна, дори ако се сетя, че е предизвикана от саботаж.
Какво можех да направя в онзи момент? Можех, естествено, да дам заповед за връщане или пък — да изискам пилотът да поднови опита за извеждане в орбита на резервната, трета сонда. Нареждайки връщане, щях да се откажа от появилата се възможност — да изпитам моите хора в трудни условия, и нямаше да изпълня задачата, поставена пред „Голиат“. Калдер правилно е предположил, че няма да взема такова решение.
Можех също така да заповядам връщане към Сатурн и да започна операцията с последната останала сонда. Бил е стопроцентово уверен, че ще стане именно така.
Искрено казано, ако преди това някой ме беше запитал какво ще правя при такава алтернатива, щях да отговоря без колебание, че ще заповядам да се продължи операцията и щях да го кажа напълно искрено.
