останал само корпусът, след това методично опустошение бе затворен отвън с надеждата, че самите те или някоя следваща експедиция ще докара кръстосвача обратно в родния космодрум. Тогава Хорпах прехвърли групата от „Кондор“ на север; тя се присъедини като група на Реняр към групата на Галагер; самият Рохан беше от този момент главен координатор на всички изследвания и напускаше местността около „Непобедимият“ само за кратко, и при това не всеки ден.
Двете групи попаднаха в системата от измивани от подземни извори теснини на странно находище.
Слоевете утаена тиня бяха разделени от слоевете на някакво червеникаво-черно вещество, чийто произход не беше нито геологичен, нито планетарен. Специалистите не можаха да кажат нищо повече по този въпрос. Изглеждаше така, сякаш на повърхността на стария базалтов пласт (този, който беше най- отдолу) преди милиони години са струпани огромни количества метални парчета — а може би просто метални остатъци (появи се хипотезата, че в атмосферата на Регис е избухнал гигантски никелово-железен метеор и като огнен дъжд е покрил скалата през онази прастара епоха), които бавно са се окислявали и са влизали в химични реакции със средата и най-после са се превърнали в пластове с кафявочерни, на места кървавочерни утайки.
Досегашните разкопки едва се бяха врязали в малка част от пластовете на терена, от чиято сложна геологична структура можеше да се завие свят дори и на опитен планетолог. Когато сондите достигнаха до базалта от преди милиард години, оказа се, че разположените върху него скали въпреки значително развитата рекристализация съдържат въглен от органичен произход. Отначало помислиха, че тук се е намирало тогава океанското дъно. Но в пластовете на автентични каменни въглища бяха намерени отпечатъци от многобройни растителни видове, които могат да растат само на сушата. Каталогът на живите организми на сушата постепенно се увеличаваше и ставаше по-пълен. Знаеше се вече, че преди триста милиони години из джунглите на тази планета са се движили примитивни влечуги. Остатъците от гръбнака и роговите челюсти на едно от тях бяха донесени от учените с триумф, който обаче не беше споделен от останалия екипаж. Еволюцията вероятно се беше развивала два пъти на сушата; първият залез на живия свят бе отнесен към епохата от преди сто милиона години; тогава се е стигнало до внезапно измиране на растенията и животните, което е било предизвикано по всяка вероятност от избухването на Новата. Животът обаче се беше появил отново и бе избуял в нови форми; но нито броят, нито състоянието на намерените остатъци не позволяваха да се направи по-точна класификация. Планетата изобщо не беше създала прилични на бозайниците организми. След следващите деветдесет милиона години е имало втора, но този път отдалечена на голямо разстояние от планетата, звездна ерупция; бяха открити следи от нея под формата на радиоактивни изотопи. Според приблизителните изчисления интензивността на съпътствуващото я твърдо излъчване на повърхността не е била толкова голяма, че да доведе до хекатомба от жертви. Това правеше още по-неразбираем факта, че от този момент растителните и животински остатъци в по-малките скални пластове ставаха все по-голяма рядкост. Затова пък се увеличаваше количеството на „пресованата тиня“, на антимоновите сулфиди, на молибденовите и железни окиси, на никеловите соли, на кобалта и титана.
Тези метални, стари от шест до осем милиона години, пластове бяха сравнително тънки и на места съдържаха огнища на силна радиоактивност, която — в сравнение с възрастта на планетата — беше кратковременна. Положението беше такова, сякаш през онази ера нещо беше предизвикало редица силни, но пръснати на отделни места ядрени реакции, чиито продукти са попадали в „металната тиня“. Освен хипотезата за „железнорадиоактивния метеор“ се появиха и други, съвсем фантастични, които свързваха тези странни огнища на „радиоактивна горещина“ с катастрофата на планетната система на Лира и изчезването на нейната цивилизация.
Затова предполагаха, че по време на опитите за колонизиране на Регис III са станали атомни сблъсквания между изпратените от застрашената система кораби. Но това пак не обясняваше откъде са се взели странните метални пластове с такива размери, които бяха открити по време на пробните сондажи и на други отдалечени места на планетата. Във всеки случай се създаваше една колкото загадъчна, толкова и правдива картина: животът върху сушата на планетата беше загивал по същото време (в продължение на няколко милиона години), през което са започнали да възникват металните пластове. Причината за изчезването на живите организми не беше радиоактивността: общото количество на излъчване беше изчислено в еквиваленти на ядрените избухвания. То достигаше едва двадесет, тридесет мегатона; в продължение на стотици хилядолетия тези взривове не са могли естествено (ако това изобщо са били атомни взривове, а не някакви други ядрени реакции) сериозно да застрашат биологичната еволюция.
Понеже подозираха, че между металните пластове и развалините на „града“ има някаква връзка, учените настояваха да се продължат изследванията. Това беше свързано с многобройни трудности, защото изкопната работа изискваше прехвърлянето на доста големи количества пръст. Единственият изход беше те да се подкопаят, но хората при работа под земята нямаше да могат да използуват силовите си прикрития. Фактът, че работата въпреки всичко продължаваше, се дължеше на разкриването (на двадесет и няколко метра дълбочина в богат на железни окиси слой) на ръждясали остатъци с много странно устройство, които приличаха на разядени от корозия парчета от елементите на някакви микроскопични механизми.
На деветнадесетия ден от кацването на кораба над областта, в която работеха миньорските групи, надвиснаха такива дебели и черни облаци, каквито не бяха се появявали още на планетата. Около обяд се разрази буря, която превишаваше по силата на електрическите изпразвания земните бури. Небето и земята се свързаха с плетеница нестихващи светкавици. Придошлата вода се спускаше по криволичещите теснини и изпълни изкопаните галерии. Хората бяха принудени да ги напуснат и заедно с автоматите да се скрият под купола на главното силово поле, в което удряха километрични светкавици. Бурята постепенно отмина на запад и зае с черната си, надраскана от светкавици, стена целия хоризонт над океана. Когато се връщаха в „Непобедимият“, миньорските групи откриха по пътя доста голямо количество разхвърляни на пясъка черни мънички метални капчици. Те бяха взети за прословутите „мушички“. Бяха събрани старателно и отнесени на кораба, където възбудиха интерес у учените, но и дума не можеше да става те да са останки от някакви насекоми. Проведе се поредно съвещание на специалистите, което на няколко пъти премина в разгорещен спор. Най-после се взе решение да се изпрати експедиция на североизток, извън терена с криволичещите теснини и със залежите от железни съединения, защото по гъсениците на всъдеходите на „Кондор“ бяха намерени дребни частици от интересни минерали, които не бяха открити в изследваните досега области.
Една великолепно оборудвана колона с енергоботи, с крачещия антиматериомет на „Кондор“, с транспортьори и роботи, след които имаше дванадесет арктана, снабдена с автоматични багери и сонди, с двадесет и двама души екипаж, със запаси от кислород, храна и ядрено гориво, потегли на следващия ден на път под командуването на Реняр. С нея беше поддържана постоянна радио– и телевизионна връзка до момента, когато изпъкналостта на планетата пресече правата линия на ултракъсите вълни. Тогава „Непобедимият“ изведе в орбита стационарен автоматичен ретранслатор, който осигури по-нататъшната връзка. Колоната се движи през целия ден. През нощта тя се подреди в защитен кръг и пусна общо силово поле, а на следния ден продължи пътя си. Около обяд Реняр съобщи на Рохан, че се е спрял в подножието на почти напълно засипани от пясък развалини, които се намират в плитък, не особено голям кратер, и възнамерява да ги изследва по-подробно. Един час по-късно поради силни атмосферни смущения се развали качеството на радиовръзката. Техниците-свързочници преминаха в диапазона на късите вълни, които се приемаха по-добре. Малко след това, когато гръмотевиците на далечната буря, придвижваща се на изток, тоест по посоката, в която бе тръгнала експедицията, започнаха да затихват, връзката неочаквано се прекъсна. Това беше предшествувано от десетина засилващи се фадинга; най-странното беше обаче, че едновременно се влоши и телевизионната връзка, която не се влияеше от състоянието на йоносферата, тъй като се осъществяваше от извънатмосферен спътник. В един часа връзката се прекъсна окончателно. Никой от техниците, дори и от физиците, които бяха извикани на помощ, не можеше да разбере това явление. Сякаш някаква метална стена се беше спуснала в пустинята и бе отделила отдалечената сто и седемдесет километра от „Непобедимият“ група.
Рохан, който не се отделяше от астрогатора през цялото време, забеляза, че Хорпах е неспокоен. Отначало това му се видя малко неоправдано. Той смяташе, че сигурно облакът на бурята има особени екраниращи свойства, тъй като тя се движеше натам, накъдето бе тръгнала експедицията. Но при въпроса дали е възможно да се образува такъв дебел слой йонизиран въздух физиците изразиха съмнение. Когато бурята утихна, а връзката въпреки това не можа да бъде подновена, към шест часа, без да престане да
