праща сигнали, които оставаха без отговор, Хорпах изпрати два разузнавателни апарата от типа на летящите чинии.
Единият от тях летеше на неколкостотин метра над пустинята, вторият пък беше на четири километра над него и му служеше за телевизионен ретранслатор. Рохан, астрогаторът, Гралоу и още десетина други, всред които бяха и Балмин, и Сакс, стояха пред главния екран в командния пункт и наблюдаваха всичко, което се намираше в зрителното поле на пилота от първата машина. Извън зоната на криволичещите, изпълнени с дълбока сянка теснини се простираше пустинята с нейните безкрайни редици от дюни, нашарени сега от тъмни ивици, защото слънцето клонеше към залез. В косата му светлина, която придаваше особено мрачен вид на пейзажа, от време на време преминаваха под ниско летящата машина неголеми, изпълнени догоре с пясък кратери. Някои се виждаха благодарение на централния конус на един изгаснал от векове вулкан. Теренът постепенно се издигаше и ставаше все по-разнообразен. Всред вълните от пясък се открояваха високи скални ивици, които образуваха система от чудновато нащърбени вериги. Някои самотни скални стълбове наподобяваха корпуси на разбити кораби или огромни фигури. Склоновете бяха покрити с острите линии на жлебове, нашарени от конусчета. Най-после пясъците съвсем изчезнаха, като отстъпиха място на дива местност със стръмни скали и сипеи. Тук-там се виеха ровове от тектонични разпуквания на планетната кора, приличащи отдалече на реки. Пейзажът стана като лунен и същевременно започна първото влошаване на телевизионната връзка под формата на потрепване и нарушения в синхронизацията на образа. Бе изпратена заповед да се увеличи мощността на предаването, но това само за късо време поправи видимостта.
Цветът на скалите от белезникав ставаше все по-тъмен. Грамадите от хребети, които бягаха от зрителното поле, имаха кафяв оттенък с отровен, метален блясък: тук-там се виждаха кадифеночерни петна, сякаш там, по голия камък, растяха гъсти, но мъртви храсталаци. В този момент се обади за пръв път първата машина. Пилотът извика, че чува звука от автоматичните позиционни предаватели, с които беше снабден челният всъдеход на експедицията. Събраните в командния пункт хора обаче чуваха само неговия слаб и сякаш глъхнещ глас, с който той започна да вика групата на Реняр.
Слънцето беше вече съвсем ниско. В кървавата му светлина се появи пред машината черна стена, която беше кълбеста като облак и се издигаше на хиляда метра от скалите. Тя преграждаше погледите и през нея не можеше да се види нищо. Ако не беше бавното, равномерно движение на кълбестите натрупвания на тази мастилена на места, на места проблясваща с металически виолетов кармин маса, тя би могла да бъде взета за необичайна планинска формация. В полегатите лъчи на слънцето в нея се отваряха пълни с непонятен, мигновен блясък пещери, сякаш в тях бясно се въртеше рой проблясващи кристалчета от черен лед. В първия момент на всички им се стори, че облакът се движи срещу летящата машина, но това беше зрителна измама. Всъщност летящата чиния се приближаваше с постоянна скорост към чудноватото препятствие.
— Говори ЛЧ-4. Да се издигна ли над облака, приемам — чу се сподавеният глас на пилота.
След част от секундата астрогаторът отговори:
— Първи вика ЛЧ-4, спри пред облака!
— Говори ЛЧ-4, спирам — отговори веднага пилотът и на Рохан се стори, че в думите му прозвуча облекчение.
Само неколкостотин метра деляха машината от необикновената стена, която се простираше наляво и надясно и сякаш стигаше до хоризонта. Сега вече почти целият екран бе зает от гигантското, направено сякаш от въглен, невероятно, защото беше вертикално, море. Машината престана да се движи към него, но изведнъж, преди да успее да се обади някой, развълнуваната маса изстреля дълги, разсейващи се стълбове, които затъмниха картината. Същевременно тя затрептя и се изгуби, пронизвана от нишки на все по-слаби изпразвания.
— ЛЧ-4, ЛЧ-4! — викаше радистът.
— Говори ЛЧ-8 — обади се внезапно гласът на пилота от втората машина, която досега служеше само за ретранслатор на първата. — ЛЧ-8 вика базата, да дам ли образ, приемам!
— Базата вика ЛЧ-8, дай образ!
Екранът се покри с хаос от бясно кръжащи черни потоци. Това беше същата картина, но гледана вече от четирикилометрова височина. Виждаше се, че облакът се е прострял като дълга, монолитна ивица по дължината на стръмен планински хребет и сякаш защищаваше подстъпите му. Повърхността му лениво се люлееше като застиващо, мазно вещество, но първата машина, която той бе погълнал преди малко, не се виждаше.
— Базата вика ЛЧ-8, чуваш ли, ЛЧ-4, приемам.
— ЛЧ-8 вика базата, не чувам, минавам на интерференционни вълни, внимание, ЛЧ-4, тук е ЛЧ-8, обади се, ЛЧ-4! — чуваше се гласът на пилота, — База, ЛЧ-4 не отговаря, минавам на инфрачервени вълни, внимание, ЛЧ-4, тук е ЛЧ-8, обади се, ЛЧ-4 не отговаря, ще опитам да сондирам облака с радар…
В затъмнения команден пункт не се чуваше дори дишането на хората. Всички бяха застинали в очакване. Картината, оставена сама на себе си, не се променяше, гърбът на скалистия хребет стърчеше над морето от черни частици като остров всред мастилен океан. Високо в небето догаряха перести, напоени със злато облаци, дискът на слънцето вече докосваше хоризонта, след няколко минути щеше да се стъмни.
— Говори ЛЧ-8 — обади се гласът на пилота, който, изглежда, се беше променил през изминалите няколко секунди. — Радарът показва пълно метално екраниране, приемам.
— Базата вика ЛЧ-8, превключи радарния образ на телеекрана, приемам!
Екранът потъмня, изгасна, известно време свети с празна светлина, после позеленя от потрепването на милиарди искрици.
— Този облак е от желязо — каза или по-скоро въздъхна някой зад гърба на Рохан.
— Язон! — извика астрогаторът. — Тук ли е Язон?!
— Тук съм — подаде се от групата ядреният физик.
— Мога ли да го загрея малко?… — попита спокойно астрогаторът, като показа екрана и всички го разбраха.
Язон забави отговора си.
— Би трябвало да се предупреди ЛЧ-4 да разшири максимално радиуса на силовото си поле…
— Стига глупости, Язон. Нямаме връзка…
— До четири хиляди градуса… с малък риск…
— Благодаря ви. Блаар, микрофона! Първи вика ЛЧ-8, приготви лазерите, цел — облакът, с малка мощност, до един билиерг в епицентъра, непрекъснат огън по линията на азимута!
— ЛЧ-8, непрекъснат огън до билиерг в центъра — отвърна веднага гласът на пилота.
В първата секунда не се измени нищо. После нещо блесна и централната част на облака, изпълнила долната част на екрана, промени цвета си. Най-напред започна сякаш да се размазва, после почервеня и завря, образува се нещо като улей с пламтящи стени, в който пропадаха като всмукани съседните слоеве на облака. Това движение неочаквано спря, облакът се отдръпна в огромен пръстен и през образувания прозорец се показаха хаотичните грамади на скалите, а само във въздуха продължаваше да се носи още дребен, черен прах, сякаш нещо димеше.
— Първи вика ЛЧ-8, слезни на дистанция на максимална ефективност на огъня!
Пилотът повтори заповедта. Облакът обкръжаваше с неспокойни вълни получилия се пробив и се мъчеше да го запълни, но всеки път, когато блясъкът на огъня обхващаше протягащите се като пипала вълни, той веднага ги прибираше обратно. Това продължи няколко минути. Положението не можеше да се протака. Астрогаторът се страхуваше да удари с пълна мощ облака, защото нейде вътре в него беше втората летяща чиния. Рохан се досети на какво разчита Хорпах, той се надяваше, че другата машина ще се добере до очистеното пространство. Но тя все не се появяваше. ЛЧ-8 сега вече висеше почти неподвижно и поразяваше с ослепителни светкавици от лазерите кълбящите се краища на черния кръг. Небето над него бе все още светло, но скалите долу бавно започнаха да се покриват със сянка. Слънцето залязваше. Внезапно сгъстилият се мрак в долината се разлюля от страхотен блясък. Той беше червеникав и възмръсен, като гърло на вулкан в момент на експлозия, и покри с потрепващ саван цялото зрително поле. Сега вече се виждаше само слялата се в едно тъмнина, в чиито недра вреше и се разливаше огън. Веществото на облака, каквото и да беше то, първо бе започнало да атакува погълнатата машина и гореше в страхотната топлина на заградилото я силово прикритие.
