Рохан погледна астрогатора, който стоеше застинал, неподвижен като мъртвец, с безизразно лице, заляно от потрепващите отблясъци на сиянието. Черните кипящи вълни и разгорелият се в дълбините пожар, който само на моменти избухваше в преплетени огнени ивици, заемаха средата на екрана. В далечината се виждаше висок скален връх, облян с рубин, цял в студената червенина на последната светлина, която в този момент беше неизказано земна. Още по-невероятно изглеждаше това, което ставаше вътре в облака. Рохан чакаше. Лицето на астрогатора не изразяваше нищо, но той сигурно вече беше взел решение: или да заповяда на горната машина да помогне на другата, или да остави ЛЧ-4 на произвола на съдбата и да нареди на ЛЧ-8 да продължи разузнавателния си полет на изток.
Изведнъж стана нещо неочаквано. Дали пилотът на долната, затворена в облака машина бе изгубил присъствие на духа, или на борда му се беше случила някаква авария, но кипналата чернилка бе пронизана от блясък, центърът на който се разгаряше ослепително, и дълги ивици от пръснатия при експлозията облак се разлетяха на всички страни, а ударната вълна беше толкова мощна, че образът на екрана се разлюля при разтърсването на ЛЧ-8 от въздушните струи. После чернилката се върна, сля се и вече не се виждаше нищо друго освен нея.
Астрогаторът се наведе и каза нещо на дежурния при микрофоните радист, ала така тихо, че думите му не достигнаха до Рохан; но радистът веднага ги повтори, като почти крещеше:
— Приготви антипротоните. С пълна мощност, по облака, непрекъснат огън!
Пилотът повтори заповедта. Тогава един от дежурните при страничния екран, които следяха какво става зад машината, извика:
— Внимание! ЛЧ-8! Нагоре! Нагоре! Нагоре!
От свободното досега пространство на запад с бързината на ураган летеше развълнуван черен облак. За един миг той все още беше част от големия облак, но веднага се откъсна от него и като протягаше пипала с бясна бързина, се издигна право нагоре. Пилотът, който бе забелязал това част от секундата преди да го предупредят, се издигна вертикално и набра височина, но облакът го гонеше, като изстрелваше в небето черни стълбове. Пилотът пренасяше огъня от един стълб на друг, най-близкото черно кълбо бе простреляно в центъра, раздвои се и потъмня. Внезапно цялата картина започна да трепери.
В същия момент, когато част от облака бе навлязла в зоната на изпратените радиовълни и смути връзката на машината с базата, пилотът по всяка вероятност за първи път употреби антиматериомета. От удара цялата атмосфера на планетата се превърна в море от огън; пурпурното сияние на залеза изчезна като издухано, през зигзагите на смущенията още за момент се мярна облакът с димящите си стълбове, които се издуха и побеляха, когато второто, още по-страшно, избухване изригна разпалени огнени водопади над потъналия в кълба от пара и газове лабиринт на скалите. Но това беше последното нещо, което те видяха, защото в следващата секунда целият образ затрепера, пронизаха го искри от изпразвания и той изчезна. Само празният бял екран заблестя в затъмнения команден пункт и освети смъртно бледите лица на вгледаните в него хора.
Хорпах нареди на радистите да извикат и двете машини, а после отиде с Рохан, Язон и останалите в съседната навигационна кабина.
— Какво представлява според вас този облак? — попита той без всякакъв увод.
— Състои се от метални частици. Нещо като завеса, управлявана дистанционно от един център — каза Язон.
— Гаарб?
— И аз съм на същото мнение.
— Има ли други предложения? Не? Още по-добре. Кой суперкоптер е в по-добро състояние, нашият или този, който взехме от „Кондор“?
— И двата са изправни, астрогаторе. Но аз лично бих предпочел нашия.
— Добре. Рохан, вие, ако не се лъжа, искахте да излезете извън силовия чадър… Ето ви удобен случай. Ще получите осемнадесет души, двоен комплект автомати, периферни лазери и излъчватели на антипротони… имаме ли други неща?… — Никой не отговори. — Е, да, досега не е изнамерено нещо по- съвършено от антиматерията… Ще потеглите в четири часа и тридесет и една минута, тоест при изгрев слънце, и ще се опитайте да намерите кратера на PN-W, за който спомена Реняр в последния си рапорт. Там ще кацнете в отворено силово поле. По пътя ще поразявате всичко от максимална дистанция. Никакво изчакване, наблюдения, експерименти. Никакво пестене на силата на поразяване. Ако изгубите връзка с мене, продължавайте сами. Като намерите кратера, кацнете, но внимателно — не върху хората… смятам, че те се намират някъде там…
Той показа една точка на картата, която заемаше цялата стена.
— В тази защрихована с червено зона. Това е само скица, но нямам нищо по-добро.
— Какво да правя след кацането, астрогаторе? Да ги търся ли?
— Оставям на вас да решавате. Само помнете едно: никакви цели няма да поразявате в радиус петдесет километра от посоченото място, защото там може би са нашите хора.
— Никакви земни цели?
— Изобщо никакви. До тази граница — астрогаторът с едно движение раздели на две заграденото пространство на картата — можете да употребите настъпателно средствата си за унищожение. От тази линия имате право да се защищавате само със силовото си поле. Язон! Колко може да издържи полето на суперкоптера?
— Дори милион атмосфери на квадратен сантиметър.
— Какво значи това „дори“? Ще ми го продавате ли? Питам ви, колко? Пет милиона? Двадесет?
Хорпах говореше напълно спокойно; точно от това негово настроение най-много се страхуваха на кораба. Язон се окашля и отвърна:
— Полето е изпробвано при два и половина…
— Това е нещо друго. Чувате ли, Рохан? Ако облакът ви притисне до тази граница, тогава бягайте. Най- добре нагоре. Впрочем не мога да ви предскажа всичко… — Той погледна часовника си. — Осем часа след старта ще ви викам на всички вълни. Ако това не даде резултат, ще се опитаме да се свържем или с помощта на спътниците на Троя, или оптически. Ще лазирате по морзовата азбука. Не съм чувал това да не е дало резултат някъде. Но да се опитаме да предвидим повече от онова, за което сме слушали. Ако и лазерите засекат, ще чакате още три часа и тогава ще се върнете. Ако мене ме няма…
— Вие имате намерение да стартирате?
— Не ме прекъсвайте, Рохан. Не. Нямам намерение да стартирам, но не всичко зависи от нас. Ако ме няма тук, тогава влезте в околопланетна орбита. Правили ли сте досега това със суперкоптер?
— Да, два пъти на делтата на Лира.
— Добре. Значи знаете, че това е малко сложно, но напълно възможно. Орбитата трябва да бъде стационарна; точните й параметри ще ви бъдат дадени преди старта от Строем. На тази орбита ще ме чакате 36 часа. Ако дотогава не се обадя, ще се върнете на планетата. Ще отлетите до „Кондор“ и ще се опитате да го пуснете в ход. Знам какво значи това. Но вие няма да имате никакви други възможности. Ако успеете, върнете се в базата с „Кондор“ и докладвайте за случая. Имате ли някакви въпроси?
— Да. Може ли да се опитам да установя контакт с тези — с този център, който ръководи облака, в случай че успея да го открия?
— И това оставям да решите по ваше усмотрение. Във всеки случай рискът трябва да си остане в границите на разумното. Не зная нищо, разбира се, но ми се струва, че този команден център не се намира на повърхността на планетата. Освен това въпросът дали той изобщо съществува ми изглежда съвсем проблематичен…
— Как разбирате това?
— Нали имаме постоянно радиоподслушване по целия електромагнитен спектър. Ако някой ръководеше облака с помощта на излъчване, ние бихме зарегистрирали неговите сигнали.
— Този център може да се намира в самия облак…
— Възможно е. Не зная. Язон, възможно ли е да има начини за дистанционно управление, които да са независими от електромагнитните?
— За мнението ми ли питате? Не. Няма такива начини.
— За мнението ви? А за какво друго бих могъл да ви питам?
— Това, което зная, не е тъждествено с това, което съществува. Което може да съществува. Ние не
