— Разбира се, мога да го обясня. Това беше наркоманът в тоалетната, нали?
Харди сви рамене.
— Вие говорите пред съда, господин Висър, не аз.
— Ами. — Висър се облегна назад без следа от напрежение. — Първо трябва да разберете, че „Юпитер“ е място за срещи. Имам предвид, че чух за какво говореше последния ви свидетел — Фолк? — и знаете, че съм виждал и него там. В тоалетната.
— Точно сега не говорим за инспектор Фолк, господин Висър. Обсъждаме как отпечатъкът от вашия палец се е озовал на плика с чист хероин, станал средство за смъртта на младия мъж.
— Добре, сигурно е така — каза Висър. — Краткият отговор е, че съм го взел.
— Взел сте го?
— Ами стоя си в тоалетната, изправен съм пред писоара, времето е някъде към средата на следобеда. Чувам някакъв шум в душ кабината, но нали знаете, не мога просто да надникна вътре и да попитам дали всичко е наред. — През галерията премина нервно хихикане. — Във всеки случай, следващото нещо, което чух, беше как този човек псува сякаш е изпуснал нещо и пакетчето с бял прах се озовава някъде близо до краката ми.
— В краката ви ли?
— Да. Не знам. Сигурно го е ритнал, докато се е опитвал да го хване или нещо такова. Но ви казах, че не ми е за първи път да виждам нещо подобно в „Юпитер“. Имам предвид, че там ходят зрели хора. Идват и много пазители на закона като мен. Затова си представих, че хлапето в кабинката работи под прикритие — като вашия приятел Фолк, може би, а? — и се опитва да ми постави капан. — Галерията сметна и това за забавно. — Така че се наведох, взех пакетчето и го затворих с тиксото. По това време хлапето бе излязло от кабината и идваше обезумяло към мен. Непрекъснато повтаряше: „Къде ми е дрогата? Къде ми е дрогата?“ И аз му я подадох.
— Подадохте му я?
Висър се усмихна.
— Абсолютно запечатана. Което, сега, честна дума, ми се иска да не бях правил.
Още един изблик на смях. Висър го прие като признание, сякаш почти се кани да се изправи. Той започна да се надига от свидетелския стол, но Харди протегна ръка и го спря.
— Господин Висър, извинете ме. Все още не сме приключили. Инспектор Фолк свидетелства, че сте влязъл в тоалетната след господин Алсоп и двамата сте престояли вътре доста дълго, вероятно към десет минути. Бихте ли се потрудили да обясните това пред съда?
Клатейки глава на цялата тази глупост, Висър отново се отпусна на мястото си и погледна Харди дълго и сериозно.
— Можете и да не ми повярвате, но говорих с него.
— Говорили сте с него? С Кълън Алсоп? И за какво?
Той погледна съдията, след това отново се обърна към защитника:
— Не, забравете го. Няма значение. Ще се засмеете.
— Господин Висър, уверявам ви, че няма да се смея. Моля отговорете на въпроса.
Частният следовател нервно нагласи сакото си. Измина още един момент, преди да свие рамене.
— Казах му, че трябва да я кара по-леко с тази дрога. Че тя може да го убие.
Зад Харди галерията отново зашумя, но този път не се чуваше смях.
— Така че говорихме около минута или пет минути, не знам. Изглеждаше добро хлапе. Каза ми, че току-що са го пуснали от затвора и първото нещо, което направил, е да се надруса. Знаеше, че трябва да тръгне по правия път, но явно не можеше. Затова аз го попитах защо не вземе това пакетче и да го изхвърли. Да започне веднага. И знаете ли, за миг дори си помислих, че ще го направи. Но тогава просто каза, че не може, още не. — Огромният мъж въздъхна убедително. — Беше нещо такова — каза тъжно той.
За да укроти гнева си, Харди прекоси съдебната зала, след това отиде до масата си и отпи глътка вода. Фримън привлече вниманието му, избоботи „Пусни го да си върви“. Възрастният мъж бе усетил, че Харди има намерение да се занимае още малко с него, без да има представа какви въпроси ще му зададе, нито какви ще са отговорите им. Но Харди не обърна внимание на Фримън и когато се върна към свидетеля, вече се бе овладял.
— Господин Висър, говорихте ли с полицията по този въпрос?
— Да, говорих.
— И кога?
Висър се направи, че си припомня.
— Не знам точно, миналата сряда или четвъртък, мисля. Казах на инспектора същото, което казвам и на вас.
— Говорили сте с инспектор?
— Да. Едно черно момче? Бенкс? Пита ме също и за срещата ми с момчето в „Юпитер“. Дойде там в деня след смъртта на хлапето и задаваше въпроси. — Безразлично свиване на рамене. — Просто разследваше.
— И къде се видяхте?
— Дойде в офиса ми, който е долу на кей 38. Имах работа до късно и той ме намери. Зададе ми същите въпроси, може би не толкова насочени към пакетчето — не знаех, че съм оставил отпечатък върху него, — но основната идея бе същата.
— И какво се случи тогава? — Харди бе толкова гневен, че не можеше да се спре.
— Кога?
— След това — сопна се защитникът. — След разговора ви.
Висър повдигна рамене и ги отпусна театрално.
— Не знам. Той си тръгна.
Дизмъс повиши глас:
— Нима казвате на съда, че не знаете, че инспектор Бенкс липсва от онази нощ?
Свидетелят изненадано се облегна назад:
— Липсва?
Зад гърба му Дейвид Фримън експлодира в неконтролируем пристъп на кашлица. Очевидно се бе задавил с водата, която пиеше и сега кашляше с отчаяна и ужасна сила. Старият мъж пусна чашата си на масата. В съдебната зала едва ли имаше човек, който не би повярвал, че Фримън може да се е задавил смъртоносно. Коул бе на крака и го тупаше по гърба, приставът се приближаваше към тях. Харди си спомни за съдията, помоли за извинение и се втурна към колегата си.
Фримън изглежда се възстановяваше. Той вдигна поглед, улови очите на Харди и постави пръст на юридическия си бележник, на който бе написал и подчертал един въпрос.
„Истинска лисица!“ — помисли си Дизмъс. Хитра брилянтна лисица. Беше го накарал да се забави и да спре, връщаше го отново към фокуса на нещата. Не би могъл сега да го отпрати, защото го бе накарал да си изпусне нервите.
Харди остана малко по-дълго, за да се увери, че Дейвид диша нормално.
Най-сетне Фримън се изправи и е извини, а Харди се обърна към свидетеля.
— Господин Висър. — Дизмъс сега говореше прекалено силно и бе застанал съвсем близо до свидетеля. В отчаянието си Фримън му бе подал въпрос, който сигурно влизаше в противоречие с основните му правила, но бе изразен толкова общо, че не би могъл да получи погрешен отговор, а вероятно, но само вероятно, дори някой доста добър. — Случвало ли ви се е някога — попита Харди, — да влезете в стаята за доказателства в мазето на Съдебната палата?
Промяната на посоката изтри задоволството от лицето на Висър.
— Да.
Харди успя да прикрие ентусиазма от гласа си, въпреки че си помисли, че току-що е ударил джакпота.
— И кога за последен път слязохте там?
Висър се опита да задържи безгрижния си вид, но не бе толкова убедителен, колкото преди.
— Не зная точно.
