виждайки начина, по който защитата дирижира делото, клиентът му ще се позове на Петата поправка. Висър каза на Логан да млъкне, но достатъчно силно, че всички да го чуят. Нямало да се позове на никаква поправка. Въпреки това Логан придружи Висър до свидетелското място.
Това бе коварен момент. Независимо от етическите и химическите си проблеми, Логан бе опитен съдебен адвокат, който би бил ефективен поне в отбиването на атаките на Харди. От друга страна, защитникът си мислеше, че може да успее да притисне и двамата в ъгъла. Вече бе поставил оръжието на убийството в ръцете на Висър.
Секретарят напомни на свидетеля, че все още е под клетва. Дали разбира значението на това? Висър измърмори нещо като признание, което Хил го накара да повтори, докато се чуе ясно „да“.
— Господин Висър — започна Дизмъс. — Можете ли да обясните как „Доказателство на защитата И“, автоматичен пистолет „Глок“, е попаднал в чекмеджето на вашето бюро?
— Нямам представа — отвърна спокойно Висър. — Предполагам, че някое от вашите приятелчета ченгета го е пуснало вътре.
— Наистина ли? Не е ли възможно вие сам да сте го измъкнал от сейфа за доказателства в подземието?
— Не.
— Никога не сте го докосвал?
— Не. Никога.
— И не вие сте го излъскал с политура за коли?
Най-сетне се получи лека реакция. Висър хвърли бърз поглед към Логан, след това отново се обърна напред.
— Не.
Харди направи няколко крачки, изглеждаше сериозно замислен.
— Господин Висър, някога сте бил инспектор в отдел „Убийства“, нали?
— Да. И какво?
— Така че в тази си длъжност вие сте свикнал с употребата на политура за коли като средство за предпазване от оставяне на отпечатъци върху повърхности като метал или пък оръжие?
— Да, разбира се. Това е всекидневие. — Така че никога не сте докосвали оръжието, „Доказателство на защитата И“?
— Ваша светлост — намеси се Логан. — Господин Висър вече отговори на този въпрос. Никога не е докосвал оръжието.
Харди заговори:
— Просто исках да дам на господин Висър шанс да обмисли отговора си, ваша светлост. Така че да бъде напълно сигурен.
Логан кимна почти незабележимо на Висър и свидетелят отвърна:
— Сигурен съм.
— Тогава се чудя. — Харди бе напрегнато спокоен. Беше на път да поеме пресметнат риск, чист блъф, но явно бе необходим. Двамата бяха прекалено изкусни, за да се предадат. Трябваше да накара единия от двамата да се подплаши, да предприеме погрешна стъпка. — Тогава се чудя как ще обясните присъствието на ваши отпечатъци върху куршумите в оръжието.
Висър очевидно преглътна, отговори прекалено бързо, хващайки се за полицейски трик, който знаеше.
— Сигурно са прехвърлили отпечатъка от тиксото на плика с хероин. Това е най-лесното нещо на света.
— Наистина ли? — Адвокатът се усмихна студено и продължи да го притиска. — И как ще успеят да преобърнат палец в показалец?
— Не знам. Те… — Червенината пълзеше по лицето на свидетеля. Изплашените му очи подскочиха отново към Логан, който изведнъж нямаше какво да каже. — Добре, но аз…
— Добре ли? — Харди почти скочи върху него. — Вярно е, че сте взел оръжието от сейфа за доказателства? Това ли казвате сега, господин Висър?
— Голяма работа — тросна се свидетелят.
Най-сетне Логан, макар и малко закъснял, изглежда осъзна, че приятелят му бе попаднал в капан.
— Не казвай нищо повече, Джин. — После на съдията: — Ваша светлост, клиентът ми отказва да отговаря.
Харди направи бърза крачка към свидетеля, като гласът му сега бе напрегнат.
— Господин Висър, нека преминем към оръжието на убийството в това дело. По същия начин ли го взехте?
Свидетелят не отговори. Харди проследи отчаяния му поглед и се обърна, за да види Тори с наведена глава, забил очи в масата пред себе си. Логан седеше до него с вързан език. Всичките му приятелчета го бяха изоставили.
— Никога не съм… — започна той.
— Джин! — предупреди го Логан.
— След като го откраднахте, господин Висър, обработихте ли оръжието с политура за автомобили, така че да не запазва отпечатъците ви? Това ли е стандартната процедура?
Ченето на частния следовател трепереше. В съдебната зала съвсем не бе топло, но по челото му се стичаше струйка пот.
— Не съм вземал този пистолет. Не можете да го докажете.
— Не мога ли? Мисля, че току-що го направих — отговори равно адвокатът. Наистина не му пукаше. Бе получил това, което бе искал. Висър можеше да отрича до посиняване, но той знаеше, че Мумията е на негова страна по отношение на оръжието. Сега всичко, което трябваше да направи, бе да постави оръжието на Мейдън Леин на първи февруари. — Ваша светлост, може да поискам да извикам този свидетел още веднъж, но засега приключих с него.
Хил погледна изненадано защитника, след това попи та Прат дали има някакви въпроси за кръстосан разпит Тя нямаше.
Висър и Логан още не бяха стигнали до местата си, когато Дизмъс се обърна към катедрата.
— Защитата призовава Естел Голд.
Веселата госпожа Голд наближаваше шейсетте. Тя боядисваше косата си в яркочервено, за да подхожда на червилото и лака за нокти. Приглаждаше я назад, прихваната с големи шноли, за да се виждат впечатляващите обеци, които обожаваше. Носеше семпъл пеньоар под леко палто и безумни обувки. Тя се изправи от мястото си на реда на Глицки и премина с леко присвити колене край последните свидетели и до стола на свидетеля, докато галерията жужеше объркано. Коя, по дяволите, бе тя?
Харди не смяташе да ги остави дълго в неведение.
— Госпожо Голд, можете ли да ни кажете своята професия.
— Аз съм сервитьорка, скъпи, и се гордея с това. Сервитьорка съм от четирийсет години и се надявам да изкарам още двайсет, ако краката ми издържат и не виждам защо да не стане.
— Убеден съм в това, госпожо Голд. Бихте ли казали на съда къде работите сега?
— В „Дейвидс Дели“.
— На Гиъри Стрийт?
— Точно така, скъпи. От сто години е на същото място. „Дейвидс“ на Гиъри. — Тя кимна и добави. — Срещу АМТ. Американският музикален театър.
— Да, госпожо. Достатъчно добре го описахте. Бяхте ли на работа в неделя през нощта, на трийсет и първи януари тази година?
— Да. Винаги работя в неделя. По-добри бакшиши, отколкото мислите. — Тя си поигра с кичур от косата си и се намести на стола си.
— Госпожо Голд, познавате ли лично Илейн Уейджър, жертвата в това дело?
Лицето й се смрачи.
— Със сигурност.
— По какъв начин? Тя редовен посетител ли беше?
— Да, сър. Никога не минаваха повече от две седмици, без да спре за нещо. И винаги питаше за мен —
