На теория, той се бе отказал от обедното мартини преди десет години, но винаги правеше изключение в „При Сам“. Минаваше през вратата и там винаги бе старият бар от тъмно дърво, сервитьорите в смокинги, шума на ангажирани хора, които се подсилвате храна за един продуктивен следобед. И внезапно мисълта да не си вземе едно мартини започваше да му се струва ненужен отказ от едно от най-големите удоволствия в живота.
През последните шест години Харди не бе пропуснал и един ден работа заради алкохола и мартинито нямаше да провали този следобед. Така че си поръча — бомбайски сапфирен джин, догоре, много сух, една маслина и лед в изстудената чаша.
Фримън не се поколеба колкото Харди. Дяволите го взели, той изобщо не се колебаеше. Старецът се бе изправил и чакаше на бара, когато пристигна по-младият му колега. Кимна одобрително на поръчката, каза, че иска от същото и вдигна чаша, когато и Дизмъс вдигна своята.
— Сигурен съм, че ще дойде.
Харди намигна дяволито.
— Тогава да пием за силната любов, нали?
— Или за пропускането й, просто за чистата трудност.
И двамата мъже отпиха с удоволствие. Сервитьорът ги информира, че сепарето им ги очаква. Можеха да отнесат напитките си там.
В края на двайсети век „При Сам“ беше популярно място за обед в Сан Франциско и въпреки че малко се бе променило, все още създаваше усещането за частен мъжки клуб, с обществена част за хранене в основното помещение. Страничната стая предлагаше повече уединение, със сепарета край стените, които можеха да се отделят със завеси. Двамата мъже се отправиха към едно от тях.
Макнийл още не бе пристигнал. Можеше и изобщо да не се появи, въпреки че Харди бе оставил достатъчно загадъчно съобщение, за да събуди любопитството му дали пък Мани Галт не се бе съгласил на сделка? Макнийл бе толкова нетърпелив, че се бе уговорил с него предишния ден на зазоряване. Той би искал веднага да разбере, но може и да се зачуди защо адвокатът му не е оставил съобщение. Така че, ако можеше, щеше да се появи на срещата.
Но междувременно имаше доста неща за обсъждане и Дизмъс се опита да не говори развълнувано, докато обяснява на Фримън за поредната неочаквана поява на Даш Логан, този път в неговото дело за убийство. Старият мъж замислено завъртя столчето на чашата си.
— Руска застрахователна измама ли? — Той се бе намръщил. — Звучи като работа, която би му харесала.
— Този тип е навсякъде. Намирам го за доста интригуващо.
— Според мен е по-скоро депресиращо.
— Не чак толкова. — Харди отпи от джина и постави чашата на масата. — Не мога да се отърся от усещането, че ще се появи и около Коул Бърджис.
Фримън въртеше глава.
— Съмнявам се.
— Ще ти предложа един сценарий. Съдията ми каза, че Логан не е бил отзивчив, когато Илейн е отишла да върши работата си като вещо лице. Даш не искал да й покаже папките, които са й необходими. Ако искала да ги разгледа, трябвало първо да ги открие.
— Не го ли нарекох вече кучи син? — промърмори Фримън.
Харди кимна.
— Няколко пъти. Затова на Илейн се наложило първо да се разрови из офиса му и да прегледа всичко. И вероятно е намерила нещо, което не е трябвало да вижда.
Дейвид почти се задави с напитката си.
— Твърдиш, че според теб Логан е убил Илейн заради това?
— Или пък някой от руснаците. Или някой от клиентите му.
— Гледал си прекалено много филми.
— Просто казвам, че можем да използваме факта и да прекараме нашия приятел Даш през тинята. Знам, че това ще направи някои хора на тази маса доста щастливи. — Сви рамене. — Поне можем да посочим някого, Дейвид. Нещо, за което съдебните заседатели биха иска ли да помислят.
Фримън не беше убеден.
— Не ме разбирай погрешно, Диз, тази идея ми харесва — каза старецът, — но е чиста спекулация. Може да е видяла нещо и може някой после да я е убил заради това. Но не мисля така. Никой съдия не би ти позволил да го представиш в съда.
Харди не успя да продължи спора, тъй като клиентът му пристигна. Когато Макнийл застана пред него в сепарето, бе очевидно, че е едновременно изненадан и недоволен от присъствието на гост на масата, Фримън нямаше конкретна работа там и когато Макнийл осъзна, че не е някой от старите приятели на Дизмъс, който спонтанно е решил да седне и да похапне — не, той искаше да говори за случая на Макнийл! — бизнесменът бе по-близо до враждебност, отколкото Харди някога го бе виждал.
Както винаги в „При Сам“, сервитьорът се появи незабавно. Макнийл видя другите две чаши и си поръча мартини, с водка. Ако не беше тази кратка разсейваща пауза, помисли си Харди, сигурно щеше да си тръгне. Напрежението, на което бе изложен в последно време, клонеше към момента на експлозията. Лицето му бе изпълнено с кръв.
— Може би се опитваш да включиш още някого в делото ми на този етап? Що за глупост е това? Мисля, че ти казах, че всичко е приключило. Край. А каквото и да става, то е поверително.
— Така е, Рич. Дейвид не знае нищо от фактите по самото дело.
— И по-добре да е така.
Фримън не бе склонен да се откаже от намеса и го направи.
— Тук съм, за да си поговорим за едно от моите дела. Не за фактите. За начина, по който протече.
— И си сигурен, че ще ме интересува?
— Да, вярвам в това.
Ядосаното лице на Макнийл не показа признаци на успокоение. Той хвърли поглед към Харди, след това срещна възпалените очи на Фримън, огледа кафявия му костюм, колосаната яка на ризата му, кичурите косми, които излизаха от ушите му.
— Това ме ядоса — каза той. Неочаквано сграбчи завесите и яростно ги дръпна, за да се затворят. — Добре, слушам.
Харди остави стария адвокат да говори и както винаги бе впечатлен от неговата брилянтност. Въпреки че се бе опитал да остави настрана специфичните факти около делото на Рич, му бе споменал това-онова. Противно на него, Фримън разказа историята на своя клиент без изобщо да споменава детайли по делото.
Представлението бе невероятно. Старият адвокат разказа на Макнийл, че е имал клиент, към който са били отправени едновременно криминални и граждански обвинения. Преимущество на едните пред другите. Предложение за отпадане на криминалните срещу финансово споразумение. Най-сетне, името Даш Логан. Приликите с неговото, на Макнийл дело, бяха в
— Вино? — попита Фримън. — Какво ще кажете?
— Няма значение — отвърна Макнийл.
— Всичко, освен шардоне — заяви предпочитанията си Харди.
Най-сетне клиентът му се усмихна. Дизмъс реши, че Фримън е гений.
— Да — каза Рич, — идеята е добра.
— Дали някой от вас, господа, е господин Харди?
Той погледна нагоре.
— Да. — Мразеше да го измъкват по време на обед. Вероятно бяха лоши новини, нещо спешно и ужасно. Чудеше се дали не е замесена и Бек.
