първоначални веществени доказателства за Кълън, след като предварителното изслушване на Коул е идната седмица. Кълън е имал в себе си кибритена кутийка от тук.
— Да, така каза и Бенкс.
Харди сви рамене.
— Ти ми каза, че висиш тук. Така че реших, че има вероятност да си го познавал.
Логан не можеше да повярва.
— Дизмъс, би ли се обърнал?
Харди го направи.
— Колко хора виждаш тук?
Мъжът направи една бърза сметка.
— Трийсет и пет, четирийсет души.
— Някъде толкова. — Логан набоде още една наденичка.
— В четири следобед. Знаеш ли колко идват тук към девет или десет? Не можеш да си поемеш въздух, понеже не достига. Така че вероятността да познавам момчето… — Той остави изречението недовършено и поклати глава на оптимизма на събеседника си. — Забрави го.
— Е, реших да попитам — каза Дизмъс. — Не пречи. Благодаря ти за времето. — Започна да се изправя.
Логан го спря.
— Но по въпроса на Макнийл. Наистина ли смяташ да продължиш? Моят човек все още може да се споразумее, но — кой знае докога? Мисля, че пропускаш добра възможност.
— Вероятно. — Харди призна, че наистина смята това за една от последните си грижи. Независимо от всички разговори за Коул и Кълън, първата причина за срещата му с Логан бе да му предаде това съобщение. Може би новината, че Макнийл няма намерение да се споразумява ще раздвижи нещо. Той учтиво се усмихна. — И няма да ми е за първи път.
Докато караше от „Юпитер“ към офиса си, спря на Седма улица и този път имаше късмет със Страут. Съдебният лекар, муден и лаконичен, познаваше Харди от няколко случая, както и от работата му като помощник областен прокурор. Нямаше значение, че сега работеше като защитник. Като цяло, Страут нямаше особени предразсъдъци към това от коя страна на съдебната зала стоиш. Той бе учен, който се занимаваше с медицински факти, и бе еднакво полезен — или не — както на защитата, така и на обвинението. Беше почти края на работния ден и лекарят лично излезе във фоайето, за да въведе Харди в офиса си — огромна стая, изпълнена с медицински книги и прочутата му колекция от оръжия за умъртвяване от древността до днес. Много от тях бяха във витрини, но почти толкова — включително и невероятно реалистичната граната на свещника на бюрото му — се намираха навън, така че всеки би могъл да ги вземе, да ги отнесе и да ги използва. Харди успя да прочете отгоре надолу заглавието на отворената върху бюрото книга — „Златният век на мъченията: Германия през Х век“.
— Тук има едно симпатично малко томче — отбеляза Харди. — Продължаваш старото изследване, а? Сега тези неща се преподават в медицинските колежи, нали?
Страут вдигна книгата, прокара задълбочено пръст по отворената страница и върна томчето на бюрото.
— Ако някога си се чудил защо жестоките и невероятни мъчения са вписани в Хартата за правата — изграчи той, — повече не е необходимо да търсиш отговора. Хората са си причинявали такива неща някога, смятали са ги за съвсем обичайни.
— Малко жестоки, нали?
Съдебният лекар цъкна с език.
— Да ти кажа, Диз, най-малкото от тях е повече, отколкото би решил, че може да направи един човек без сериозни умствени проблеми. А сега нашите съдии си скубят косите кое е жестоко и необичайно и какво са имали предвид Бащите на нацията. Всички те трябва да прочетат тази книга и да проумеят материята. Имам предвид, това изтръгване на езика тук, например…
— Джон. — Харди вдигна ръка. — Може би друг път, а?
— Днес това не е в твоето поле на интереси, нали? — Страут се настани на стола зад бюрото си, като доволно цъкаше с език. После се протегна към ръчната граната и започна леко да си я подхвърля. — Не. Нека се сетя. Кълън Алсоп.
— Десет точки.
Страут кимна и се наведе напред. Ръцете му увиснаха на няколко сантиметра от бюрото и той съвсем безгрижно пусна гранатата на плота.
— Ами, нещата са доста близо до това, което предполагах. Свръхдоза хероин, както и очаквах. Помолих полицейската лаборатория да направи бърз анализ на хероина, който бе останал на мястото. Техният рапорт е почти идентичен на данните, които извлякох от кръвта. Но нека го кажем с термините на юристите, че ако е използвал една спринцовка, както показва и номерът на иглата — да кажем, че е имал само тази, новата — тогава дрогата е била доста чиста.
— И без съмнение е причината за смъртта, така ли?
— Не. — Той отново подхвърляше гранатата и размишляваше. — Имаше някакви следи от алкохол и ако задълбочим анализа на кръвта, бихме се обзаложили, че е имало и друга дрога. Но това беше хероин.
— По висококачествен от този на улицата?
Страут сви рамене.
— Не зная. Може точно това да е
— И защо?
— Защото, ако дрогата е чиста като тази, щяхме да имаме поне още няколко случая на смърт от свръхдоза. Може да си спомняш, че в края на лятото, през един уикенд, някакъв дилър донесе нов кафяв прашец, който не беше примесен. Не помниш ли? Е, за четири дни той уби седем хлапета. — Страут изцъка с език в израз на недоверие. — Но сега от доста време имаме само господин Алсоп и никой друг.
— И това означава… какво?
— Само по себе си, нищо определено. Но би могло да значи няколко неща. Първо — медикът остави гранатата да падне на плота и вдигна пръст — момчето е продавало, пробвало е продукта и е сбъркало за чистотата му. Две — още един пръст — знаел е какво представлява и го е сметнало за безболезнен начин да се самоубие. И три, някой друг е знаел и му го е дал.
— Което би означавало убийство.
Свиване на рамене.
— Това е извън правомощията ми, Диз. Липсва всякаква следа от борба или нещо подобно. Записвам причината за смъртта като случайност/самоубийство. Говори ли с Бенкс?
— С Ридли ли? — Харди поклати глава. — Не и след сряда вечер, а не са липсвали опити. Не отговори на обажданията ми. Но дори и в сряда — добави адвокатът с леко преувеличение, — на него не му харесваше времето на смъртта на Кълън. В деня, в който излиза, умира и не може да свидетелства. И каква според теб е сделката? Някой кара Кълън да накисне Коул, после го убиват, преди да успее. Няма логика.
— До, но много малко неща са логични, Диз. — Страут отново взе гранатата и започна да си я подхвърля. — Вероятно Бенкс ще се върне с доказателство — допълни лекарят. — Сигурен съм, че търси.
Харди около минута поседя и помисли, накрая се изправи на крака.
— Ами, благодаря ти, Джон, беше ми от полза.
29
Глицки успя да убеди синовете си, че би могъл да си вземе вана, да си обуе джинси и лек пуловер и да се настани на любимия си стол в дневната, без да се стресира особено. Не беше нужно непрекъснато да го наблюдават — даде им дума, че няма да излиза навън или да се върне към обичайното си препускане из къщата.
