— Нищо.
Той постоя, загледан в сина си, като се чудеше дали да го накара да проговори. Реши да не го прави. Хлапето бе добре, погълнато от играта си, което според баща му едва ли щеше да му нанесе сериозни травми. От дългогодишен опит знаеше вероятната причина Винсънт да се занимава с това. Тук бе неговото убежище.
— Къде са момичетата? — попита Дизмъс, въпреки че бе сигурен в отговора. Вратата на стаята на Ребека бе затворена и под нея се процеждаше светлина.
Франи седеше на леглото на Бек и изражението на лицето й бе измъчено и изтощено. Дъщеря му лежеше по диагонал на матрака, с глава на коленете на майка си. Франи галеше косата й. Двете вдигнаха поглед и Харди видя това, което бе очаквал — Бек отново бе плакала.
Усети как собствените му рамене увисват. Още една криза. Господи, помисли си той, няма ли край? Без да проговори, бащата прекоси стаята и седна на леглото. Очите му срещнаха погледа на съпругата му и той постави ръка на рамото на Бек.
— Как е моята сладурана?
Момиченцето поклати глава.
— Не съвсем добре.
— Предположих. — Дизмъс стисна детското рамо и погледна въпросително към Франи.
— Днес са разисквали самоубийствата.
Ако не се бе ядосал, би могъл да се разсмее. Но не успя да се въздържи от коментар.
— Е, има нещо, което всеки седмокласник със сигурност би трябвало да знае по въпроса. И какво са прави ли? Давали са предложения за десетте най-предпочитани начини?
Франи му направи знак да се поуспокои, но Харди не бе в състояние. За последните два месеца това бе най-малко петото подобно обсъждане и всяко едно бе травматизирало и без това крехкото му момиченце. След Деня на благодарността, в името на един Господ знае какво, училището на Бек бе занимавало нея и вероятно всичките й съученици с „уроци за повишаване на вниманието“, които бяха създали пълен хаос в живота й.
Харди се надяваше, че на дъщеря му й остават още пет или шест години, преди да започне сексуална активност, но училището й бе провело
Харди разтърка гърба на дъщеря си. Сега бе превенцията на самоубийствата. С жизнения опит, който имаше, Дизмъс не можеше да си представи как някакви предварителни съвети можеха да имат реално въздействие върху равнището на самоубийства сред тийнейджърите. Бек подсмръкна и седна.
— Защо някой на моята възраст ще поиска да се самоубие? Дори не съм знаела, че стават подобни неща.
— Не са много често, Бек. Наистина.
— Но защо?
Може би, помисли си бащата, защото всички тези курсове плашат децата и те губят своята ведрост и желанието си да живеят в този коварен и нестабилен свят. Но, разбира се, сега не можеше да й отговори така.
— Наистина не е много често, Бек. Не е нещо, което би могло да се случи на теб. Първо трябва да решиш, че искаш да го направиш, а много малко хора се чувстват по този начин, особено деца.
Без съмнение Франи бе говорила същите истини през последния час. Постепенно, още повече щом и баща й твърдеше същото, момиченцето започна да ги възприема. Поокопити се.
— Не мисля, че бих искала да се самоубия. А ти?
— Не. Не, разбира се.
— Но те го изкараха така, сякаш, ако имаш гадже и то скъса с теб, би решил да го направиш. — Тя тупна с малкото си юмруче по бедрото си. — Но това ще бъде толкова
— Права си — съгласи се Франи. — Би било глупаво.
— Но колко умно от страна на учителите да ви дадат тази идея. — Харди не можеше да заличи отвращението от гласа си. Той придърпа по-близо дъщеря си. Момиченцето обви ръце около него. — Бек, понякога се случват лоши неща, но не толкова често, колкото си мислиш. Дори приблизително. Не би трябвало да се притесняваш за всички тях, и дори за част от тях.
— Знам — каза тя. — Притеснението никога не помага. Постоянно ми го повтаряш.
— Така е, права си.
— Баща ти е прав, Бек. Наистина не помага. — Може би, надяваха се те, ако го чуваше достатъчно често от хора, на които има доверие, детето също ще започне да се убеждава в това.
Изведнъж Харди си спомни вчерашния разговор с Джеф Елиът.
— Познаваш ли някой ударен от гръм?
Бек нямаше представа откъде му е хрумнало, но беше любопитна.
— Не. Това почти никога не се случва.
— Ами ти, Фран? Не? И аз не познавам. А сега си помисли за всички онези неща, които учиш в училище. Е, познай какво?
Винсънт седеше на вратата, отегчен до смърт от всичко ставащо.
— Приключихте ли вече? Ще ядем ли тази вечер? Умирам от глад.
Харди искаше да провери съобщенията си, преди да се приготви за сън. Не се бе връщал в офиса си след срещата с Даш Логан в „Юпитер“, така че очакваше доста неща и не можеше да се успокои, преди да ги разбере. Телефонният му секретар показваше часа и датата на съобщението. Първите две обаждания бяха получени около пет минути, след като бе напуснал офиса си. Той скръцна със зъби на проклетията на съдбата. Вероятно бе по това време все още да е бил във фоайето на долния етаж и да е разменял обичайните любезности с чаровната Филис преди почивните дни.
Първото обаждане бе от Джон Ингълс. Той го информираше, че все още не е имал късмет в намирането на свидетели. Джон бе оставил номера си, казвайки на Харди да звънне по всяко време. Питаше какви са плановете за утре. Щял да чака задачите си.
Следващото съобщение беше от Джеф Елиът.
„Исках да си сред първите, които ще научат, че подавам оставка. Ако поискат да се върна, а те ще поискат, ще трябва да ме помолят и да ми платят доста заради всички неприятности, които ми създадоха. По въпросите от последния ни разговор ми хрумнаха някои неща. Онази връзка между Тори и Даш Логан — мисля, че ми дойде наум някаква възможност. Има един частен следовател на име Джин Висър. Може и да го познаваш. Някога е бил ченге.“
През съзнанието на Харди премина импулс. Онзи ден в „При Сам“ Висър бе споменат като натрапника, който се бе опитал да изнудва Рич Макнийл.
Джеф продължаваше:
„Когато Тори започна работа в областната прокуратура, Висър работеше за него почти като личен частен следовател. Бяха доста гъсти. Не зная дали все още е така, но доста често виждам Висър и Логан заедно. Ако Тори и Висър все още си говорят… Каквото и да означава това, дано ти свърши работа.“
Дизмъс си помисли, че може доста да му помогне, но не беше време за празнуване. Последното
