нищо за губене. И точно това бе моментът, в който да се включи в битката.
Едно от изненадващите и приятни неща в Сан Франциско е, че лятото не е истински сезон в обикновения смисъл на думата. Всяка година имаше около шейсет дни, които можеха да бъдат като цяло определени като летни заради уханието си, но те почти никога не бяха един след друг. А четири хубави дни не правеха сезон.
Естествен резултат от липсата на сезонна продължителност бе фактът, че случаен летен ден или дори два можеха да се появят по всяко време и във всеки месец. Тази сутрин, в която Харди изкачваше стълбите към Съдебната палата, бе началото на един от тези дни.
Ароматът на смляно кафе се носеше във въздуха и адвокатът спря за момент навън под необичайно топлото слънце. Лекия повей на приятния бриз донесе ухание на сладка забрава — от градския пазар за цветя зад ъгъла, сети се той. Един нов камион се появи и паркира напряко на улицата. Колите зад него оповестиха с клаксони недоволството си, после го заобиколиха с почти бездушен поток от проклятия. Харди се поколеба малко, защото знаеше, че още щом премине през вратите пред себе си, всичко това, вибриращият живот на града, щеше да престане да съществува за него.
Беше дал няколко последни инструкции на Дейвид Фримън и бе подкарал към центъра сам, преди останалата част от екипа. Искаше да има няколко минути насаме с Коул преди започването на целия цирк. За да го успокои. Да се настрои.
Премина през металните детектори на вратата и продължи по пътя си през фоайето. По това време сутрин наоколо нямаше никой. Тук на отсрещната стена бяха имената на полицаите, които са дали живота си в изпълнение на служебния дълг. Адвокатът спря за миг и се замисли дали Ридли Бенкс нямаше съвсем скоро да бъде вписан в този поменик. Предпочете да стигне до втория етаж по вътрешните стълби, вместо да използва асансьора.
Не беше нещо обичайно, но Харди бе поискал и му бе обещано, че клиентът му ще бъде „натъкмен“ за изслушването. Поради тази причина Джоди Бърджис бе отишла на пазар и бе купила на Коул няколко панталона, хубави ризи и две спортни сака. Сега младежът бе в килията за задържани зад „Отдел 20“, облечен в кат нови дрехи. Харди отново и непрекъснато се изненадваше колко добре изглеждаше, когато бе чист. От тактическа гледна точка видът му бе чудесен, въпреки че би имал много по-голяма тежест пред съдебни заседатели. Все пак Харди смяташе, че представителното облекло в съдебната зала е важно, дори и по време на изслушване. Оранжевите гащеризони на задържаните бяха прекалено познати в Съдебната палата и винаги носеха асоциацията за вина.
Един пристав пропусна Дизмъс зад решетките в килията и адвокат и клиент си размениха обичайните любезности. Сега очите на Коул бяха ясни, кожата му не бе напълно свежа, но изглеждаше здравословно. И макар че едва ли някой би го сбъркал с Демостен, говорът му също непрекъснато се подобряваше. Провлачването бе изчезнало, напевността на по-ранните му отговори бе минало.
Като цяло, Коул приличаше на честен млад мъж с адекватни намерения и подходящо образование. Ако не друго, помисли си Харди, хлапето излъчваше неподправена наивност и искрена човешка невинност. Съжаляваше за всичко случил о се. Отново стъпваше на краката си. Би направило всичко по силите си, за да помогне.
— Наистина не зная дали има нещо повече, което би могъл да сториш точно сега, Коул — му каза Харди. — Просто занапред не променяй историята си. Това би било най-доброто. Опитай се да реагираш подходящо на нещата, които се говорят там вътре. Предупреждавайте, че някои ще бъдат ужасни. Но не преигравай. Нито пък играй роли. — Харди постави ръка на рамото му. — Как вървят лицевите опори?
— Двайсет и пет. — Следа от гордост. — Четири пъти дневно. Трийсет коремни преси. Четири серии.
— Ами хапчетата?
Темата не бе приятна, но Коул продължи с вдигната глава.
— Стигнах и дотам, бавно, но стабилно, въпреки че не е съвсем в мой стил.
— Стиловете идват и си отиват — отбеляза адвокатът. — Погледни дрехите си. Преди две седмици те изобщо не бяха в твой стил. Сега изглеждаш сякаш си роден в тях.
— Това е външно — отвърна Коул. — Вътрешността е нещо съвсем различно.
— И какво има вътре? — поинтересува се Харди.
Поглед на безмълвно отчаяние.
— Чувството, че няма да мога да се преборя. Че е прекалено добро за мен. И това не е просто стил.
— Прав си — съгласи се адвокатът. — Това не е стил. Това е избор. — Намигна му и стисна рамото му. — Знаеш какво казва Патън, нали? „Не си победен, докато не го приемеш. Затова, недей.“
Харди съзря в погледа на Коул, че забележката е ударила в целта. Посочи към съдебната зала зад свързващата ги врата. Шумовете бяха започнали да се засилват с приближаване на часа на заседанието. После за последен път потупа момчето по рамото.
— Горе главата, Коул. Ще се видим вътре.
Беше преминал край Тори на масата на обвинението и този път нямаше размяна на остроумни забележки. Главният помощник прокурор говореше с един от своите сътрудници, някаква млада жена, и преднамерено не обърна внимание на Харди, който прекосяваше съдебната зала пред него.
На масата на защитата Фримън бе подредил няколко папки и два жълти юридически бележника, готови за първата размяна на удари. От другата страна на решетката галерията бе изпълнена до краен предел и тълпата шумеше в очакване. Но липсваше почти осезаемото чувство на гняв и поляризация, което бе белязало прочитането на обвинителния акт. Харди отдаваше промяната отчасти на изминалото време, но предимно на Дейвид Фримън и Кларънс Джекмън. Двамата мъже някак си се бяха споразумели, независимо от различните общностни интереси, че не става дума за престъпление от расизъм, нито пък за толкова ясен случай, колкото бе изглеждал в самото начало.
Дизмъс все още не бе стигнал до Фримън, когато един пристав го пресрещна.
— Господин Харди, съдията би искал да размени няколко думи с вас.
— Веднага ли?
— Да, сър. Оттук, моля.
Защитникът наистина бе озадачен. Извикването не търпеше възражения и вероятно не вещаеше нищо добро. В углавно дело като това всяка среща на съдията с някой от адвокатите трябваше да бъде документирана и да се извърши в присъствието на съдебен стенограф. Харди се колебаеше. От масата на защитата Фримън загрижено вдигна поглед и се изправи, за да му се притече на помощ, но младият адвокат го спря с движение на ръката.
— Господин Тори ще дойде ли с нас?
— Не зная, сър. Съдията извика вас.
Не му остана друго, освен да го последва — обратно зад скамейката, надолу по коридора пред килията на Коул, където клиентът му седеше замислено с лакти на коленете си и наведена глава. Приставът потропа веднъж и не изчака отговор, а направо отвори вратата на кабинета на съдия Хил. Една твърда ръка на гърба на Харди почти го блъсна вътре.
Мумията седеше на тапицирано кресло и четеше „Кроникъл“. До него имаше още един стол, но Хил почти нарочно не го предложи на новодошлия. Вместо това приставът информира негова светлост, че господин Харди е тук. Съдията кимна, лениво довърши статията си и най-сетне затвори вестника. Без юридическата си роба, Хил изглеждаше много по-внушително, отколкото на съдебната скамейка — сега липсваше всякаква алюзия с карикатура. В ушит по поръчка костюм и безупречно облечен, той би могъл да бъде някой титан на бизнеса. Аскетичното и ъгловато лице, щръкнало над робата му, създаваше асоциацията с безжизнен скелет над катедрата, но сега бе доста одухотворено. Бледосините очи сякаш плуваха в малки езерца от ненавист, фина мрежа от капиляри набраздяваше пергаментовата кожа на страните му. Устата му бе само груба линия.
Хил постоя още минута, преди да проговори. Когато го направи, гласът му бе обработен, въпреки че самият изказ бе сух и безпристрастен. Не се обърна към Харди по име. Гледайки нагоре с предизвикателно пренебрежение, просто започна.
