овална маса в Солариума и със задоволство гледаше събрания екип от следователи и съдружници. Преди три седмици никой не би могъл да предвиди подобно събиране. Със сигурност в деня на обвинението на Коул само преди две седмици, някои от хората в тази стая се смятаха за опоненти на Харди. По това време само той и Дейвид Фримън бяха на страната на Коул и дори те в най-добрия случай бяха предпазливи.
Дизмъс все още имаше до себе си Фримън, който да продължи като „адвокат на Кинън“, ако делото за смъртно наказание влезе в съдебната зала. Харди отчаяно се надяваше това да не се случи. Но тук бяха и Трея и Ейб, Тримата мускетари, Джеф Елиът в инвалидния си стол. Към екипа се бе присъединил още един защитник, който просто искаше да участва. Това бе приятелката на Дейвид Джина Роук. Изглежда и тя имаше своя едва загатната причина да дели нещо с Тори, а вероятно и с Даш Логан. Делото бе докоснало доста оголени нерви в тази стая, пък и в града. Сега ги деляха броени часове от удара на съдийското чукче, който ще оповести началото. Изслушването започваше с доста висока популярност и щеше да я задържи дори и само поради известността на Илейн. Политическата позиция на Прат, която бе довела до силно критикуваните публикации на Елиът, и получилата всеобщо одобрение оставка, допълнително бяха повишили интереса. Но събитията от последните два дни бяха довели нещата до истинска треска. В понеделник сутрин инспектор сержант Ридли Бенкс, основният полицай в делото, човекът, който бе довел Коул Бърджис до признание, бе обявен за изчезнал. Властите подозираха някакви машинации, но тяло не бе открито и Ридли продължаваше да липсва. Като последен човек, за който се знаеше, че е разговарял с Бенкс, Харди представи информацията, че инспекторът е смятал да отиде на интервю, свързано едновременно с Коул Бърджис и Кълън Алсоп.
При тази новина Гейб Тори ефективно скри маслиновото клонче, което бе протегнал към Дизмъс по делото на Макнийл. Помощник областният прокурор свика пресконференция, на която присъстваха всички журналисти от телевизията и вестниците в града и публично обвини адвоката в лъжа. Нямало доказателства за този предполагаем телефонен разговор. Това бил един от най-прозрачните трикове на защитата, които някога е виждал. Харди се бил унижил дотам, че да използва един липсващ и вероятно мъртъв човек, за да намекне, че полицията има съмнения относно мъжа, който е признал извършването на престъплението. Изобщо нямало подобни съмнения.
Същевременно, Тори бе избрал да поведе нещата в друга насока, като оповести собственото си тълкуване за причините, поради които бившият шеф на отдел „Убийства“ прекалено рано бе представил доказателства на обвинението пред защитата — и заради това бе загубил работата си. Всъщност, не било поради някакви съмнения във вината на Коул Бърджис. Нищо подобно. Гафът на Глицки и последвалото предателство спрямо колегите му полицаи било усилие да защити себе си и да избегне разследване за полицейска бруталност. Тори имал няколко свидетели, които да потвърдят, че лейтенантът бе постъпил неетично с обвиняемия в нощта на ареста.
Междувременно, имаше и допълнителни обстоятелства и истории, които поддържаха напрежението. Както бе обещал, Джон Страут обяви смъртта на Кълън Алсоп за случайност самоубийство. В града не бе рядкост някой да умре от свръхдоза в деня на освобождаването си от затвора. Разследването на полицейския екип на мястото на престъплението не бе намерило доказателства, подкрепящи друга теза.
В крайна сметка, сериозността на самото престъпление водеше до утежняване на случая. Това бе убийство, извършено при грабеж, углавно престъпление. Вчера сутрин заглавията на вестниците отново го бяха напомнили. През деня идеята бе пуснала още по-дълбоки корени. Според обещанието си, областната прокурорка щеше да иска смъртна присъда.
Разглеждайки създалата се ситуация, Харди почувства, че през последната седмица са работили като роби на галера и са направили всичко, което са могли. Не бяха неподготвени, но не бяха и убедени. Вероятното стандартно доказване на причината в предварителното изслушване все пак съвсем не се приближаваше до разумното стандартно съмнение на съдебните заседатели по време на делото. Това, което трябваше да направи обвинението, бе да покаже достатъчно, за да създаде „силно подозрение във всеки логически ум“, че е било извършено престъпление и обвиняемият е неговия извършител.
През цялата изминала седмица, която бе посветил на организиране на усилията на другите присъстващи в стаята, Харди не бе в състояние да се отърси от страха, че неговата стратегия — да извади всичките си оръжия по време на предварителното изслушване, вместо да ги пази за съда — е погрешно избрана. Той се питаше за какво е цялото бързане.
Въпреки всичко, едно от клишетата, които адвокатите използваха пред клиентите си, за да им обяснят защо винаги е по-добре да се отлага — „Виж, ако забавяме всичко това достатъчно дълго, ченгето, което те е арестувало, може да умре и да не успее да свидетелства срещу теб. Човек никога не знае.“ — вече бе станало. Ако Харди изчакаше още малко, може би Тори също щеше да умре, Прат щеше да изгуби изборите, а някой със съзнание за вина или в лека форма на шизофрения щеше да се появи и да признае за престъплението. Всичко бе възможно.
Но сега бе убеден и най-после бе доволен, че решението му е правилно. Процесите със съдебни заседатели водят със себе си своя несигурност, а тя бе малко по-различна. Когато пред теб има група граждани, интелектуалното предизвикателство неизбежно ставаше по-малко. Това, разбира се, не означаваше, че двете страни не са длъжни да подплатят фактологическата си основа, но субективният елемент винаги играеше своята роля. Можеше да се използват емоциите и чувствата им.
Журито от дванайсет съдебни заседатели щеше да изслуша ужасната история за необоснованите действия на Коул през онази нощ — откъсването на обеците, счупването на пръста на Илейн, за да бъде изваден пръстена й и т.н. Щяха да знаят, че момчето е избягало от полицията. Че е стреляло с пистолета — веднъж, а може би и два пъти. Вероятно щяха да изгледат видео касетата със самопризнанието, независимо от възраженията на Харди. След всичко това, колкото и да опитва и без значение колко брилянтна защита може да направи, Дизмъс не вярваше, че ще успее да ги убеди. Това просто не се случваше в реалния свят.
Затова съвсем логично предварителното изслушване бе най-добрата възможност за Харди. Със сигурност съдия Хил беше изтънчен стар гадняр, но бе внимателен и консервативен. Вероятно мозъкът на съдията не беше на сияйните висоти на „сносен юридически ум“, какъвто очевидно бе този на адвоката, но все пак Мумията имаше репутацията на интелигентен мъж. А бе и опитен юрист. Би бил благоразположен, въпреки че неконтролираното избухване на защитника по време на обвинението вероятно щеше да има някакъв ефект. По ирония на съдбата, Харди смяташе, че дори е възможно съдията да му позволи малко повече волности в съдебната зала точно
Всъщност, Мумията щеше да се поддаде на изключителния чар на Харди. Съдията на предварителното изслушване би могъл да приеме доказателства, които съдията на процеса би отхвърлил като объркващи или несвързани или пък отнемащи прекалено много време.
В името на създаването на „пълна картина“, Харди би могъл да поиска почти всичко от Хил и съдът би могъл поне да го чуе, преди неизбежно да задържи клиента му за делото. На практика, защитата бе изкушена да представи всеки един факт или теория в подкрепа на обвиняемия, независимо колко рисковано бе това. Дизмъс нямаше да се изложи на риска от жалба за некомпетентност, която да бъде отхвърлена след десет години.
Тежестта на доказателствата бе върху плещите на обвинението. То трябваше убедително да покаже, че Коул Бърджис „вероятно“ е извършил убийството. Екипът на Харди бе разкрил няколко алтернативи, мотиви, а вероятно и намерения, и така имаше възможността да спори съвсем хладнокръвно. Полицията не бе провела достатъчно щателно разследване. Имаше много въпроси без отговори. Съществуваха и други възможни заподозрени. Във всичко беше намесена и политика, и лични интереси.
Харди знаеше, че въпреки всичко съдията ще държи Коул да отговаря. Използвайки стандарта на „разумния човек“, дори ако Хил бъде убеден, че съдебните заседатели може и да не достигнат съзнателно до присъда за вина отвъд разумното съмнение, той все пак ще разпореди Коул да отиде на процес. Тези обвинения не можеха да бъдат пренебрегнати.
Дизмъс все още бе повече от наполовина убеден, че момчето е убило Илейн. Ако самият той бе съдия на това изслушване и знаеше нещата, които вече бе научил, пак щеше да му се наложи да каже, че Коул „вероятно“ го е направил.
Заключението бе всичко друго, освен предстоящо, но при дело за смъртно наказание защитата нямаше
