пред себе си.
— Колко си циничен.
— Животът прави умните хора цинични — каза той. — Тъжно, но факт.
— Не всички. — Франи изпусна дълбока въздишка.
Сянка на отвращение пробяга през лицето й.
— Да си циничен не е лошо — обясни Харди. — Спестява ти много душевни терзания.
— Да, знам. Така мислиш ти. — Тя затвори очи за секунда и въздъхна уморено. — Безпокоя се за теб.
— За мен? Откъде накъде?
Стиснала устни и борейки се със силните емоции, които я бяха завладели, тя каза:
— Няма значение — и се извърна от него.
— Само малко хумор, Франи. Опитвах се да те разведря.
Гърдите и се вдигнаха и спуснаха два пъти. Най-после го погледна.
— Ето затова се безпокоя. Че приемаш всичко на шега.
Той продължи да я закача.
— Ами че то си е шега.
На нея обаче изобщо не й беше смешно. Изведнъж отметна завивките, скочи от леглото, почти изтича до банята и затвори вратата след себе си. Ключалката щракна.
Харди остана за миг неподвижен, с наведена глава. След десет секунди отиде до вратата, почука и прошепна:
— Фран? Добре ли си?
Стори му се, че чува хлипане.
— Каквото и да съм направил, извинявай. — Почака един момент. — Повече няма да се шегувам, ако излезеш. Обещавам.
Най-после тя се обади:
— След минута.
Но минаха по-скоро десет.
Той лежеше в леглото с ръце зад тила. Едва смееше да я погледне от страх да не я уплаши. Не бяха се карали от близо година и половина, преди престрелката. Не искаше между тях да има недоразумения. Не каза нищо, докато тя се настаняваше в своята половина от леглото и придърпваше завивката върху себе си.
— Нямах намерение да бъда толкова мелодраматична — каза тя. — Съжалявам.
Той почака една-две минути. Стори му се много дълго.
Най-после тя въздъхна.
— Не искам да те критикувам. Само че толкова се тревожа за теб.
— Не е необходимо. Аз съм добре.
— Може и да си, но вече не си човекът, който винаги си казвал, че искаш да бъдеш. — Тя поклати глава. — Не знам как да се изразя.
— Няма нищо. Помисли си. Не бързам заникъде.
Тя се бори със себе си още известно време, накрая въздъхна отново.
— Просто не знам дали е останало нещо, което още да те интересува.
— Ти ме интересуваш. И децата.
— Не. Знам, че ни обичаш, но имам предвид теб, твоя живот. Щастлив ли си от живота, който водиш?
В ума му се въртяха милион готови отговори, обичайната торба с късметчета. Но не това очакваше да чуе тя. Попита я, полуизвърнат към нея:
— Дали съм щастлив? Какво те кара да мислиш, че не съм?
— Не го
— Но нещо те подтикна да ме попиташ, точно сега.
Тя се пресегна и докосна гърба му.
— Не само сега. И може би е същото нещо, което те кара да не ми отговориш.
Той я погледна в лицето.
— Казвам ти честно, че не разбирам какво имаш предвид, Франи. Нямам чувството, че върша нещо различно.
— Наистина ли?
— Да. Поне не съзнателно.
— Ами това момче, за което Ейми току-що ти се обади? Андрю?
— Какво за него?
— Радваш се, че ще го затворят за осем години?
Харди сви рамене.
— Това е за предпочитане пред алтернативата да лежи до живот. Именно такава е сделката, която сключи Ейми. Изглежда ми добра.
— Ако е виновен.
— Ейми казва, че е признал, значи по всяка вероятност е виновен. Ако сделката се развали, пак ще чака дълго, докато започне процесът, дори накрая да го обявят за невинен.
— Значи нямаш нищо против невинен човек да лежи осем години?
— Чакай малко. Първо, казах, че най-вероятно не е невинен. И второ, той вече е в системата. Както казах, ще трябва да чака най-малко две години, докато машината се задвижи.
— Значи остават шест години. След шест години собственото ти малко момче ще бъде на двайсет.
Харди потри бузата си с длан.
— Значи цялата работа е заради Андрю Бартлет?
Франи поклати глава.
— Работата е за… — Тя започна отначало. — Изглежда че всичко, което вършиш напоследък, по някакъв начин манипулира правилата. Всичко е само цинизъм, пари и сделки.
Гласът на Харди стана суров.
— Може би не си спомняш добре миналата година, Франи. Когато двамата с теб се опитахме да играем по правилата и получихме полароидна снимка на децата си с червени кръгове, ограждащи гърдите им. Образът още не е избледнял пред очите ми. Така че да, предполагам, малко ми писна от цялата тая концепция за игра по правилата. Щом съм достатъчно добър да ги нарушавам и така да улеснявам живота си, бих бил мухльо, ако не го правех.
— Това ли си втълпяваш?
Той я изгледа с блеснали от гняв очи.
— Да, това. И се справям чудесно.
Франи на свой ред го погледна гневно.
— Сигурно затова пиеш през цялото време? Защото ти помага да забравиш как си живял преди?
— Това, което правя, е да издържам семейството си, Франи. По най-добрия начин, който ми е известен.
Франи видя как едно мускулче заигра по челюстта му.
— Виж какво — каза тя. — Вчера сутринта сключи сделка за онзи насилник на деца, а имаше времена, когато не би го допуснал и на метър от себе си.
— Но спечелих петдесет хиляди долара…
— Стига. Днес отиде на обяд, изпи няколко питиета и сключи сделка от името на фирмата си да подпомогнете избора на областния прокурор. След това пи вино на срещата с партньорите ти и се опита да сключиш сделка с горката Джина, за да я накараш да се върне на работа, когато знаеш много добре, че сърцето й е разбито…
— Нека те попитам нещо, Франи — чие сърце не беше разбито, особено след… — Думите му увиснаха във въздуха.
Франи почака, докато отново срещне погледа му.
— Нямам намерение да те ядосвам. Просто не вярвам, че ти си мъжът, сключил всички тези сделки.
