— А кой съм аз всъщност? — Смехът му прокънтя кухо и сухо. — Човек, загубил вяра в системата. Но сметките продължават да пристигат, утре другиден ще готвим децата за колежа. Какво се предполага, че трябва да направя? Да скръстя ръце?
— Може би трябва да направиш нещо, което обичаш. — Тя се примъкна по-близо до него и обви раменете му с ръце. — Затвори очи. Прегърни ме. Не е нужно да взимаш решение сега, още тази нощ. Но дори и слепец може да види колко си нещастен и как не се спираш по цял ден, само и само да бъдеш зает с нещо.
— Яж, пий и се наслаждавай, защото утре ще умрем.
Тя го целуна.
— Няма да умреш утре.
Усети как се отпуска до нея и дишането му става по-равномерно. Прегърна я и тя се сгуши в него. След малко той каза:
— Мисля, че може би наистина прекалявам малко с пиенето.
Тя забеляза уклончивите думички, с които си служеше: „мисля“, „може би“, „малко“. Но въпреки това беше някакво признание, което, надяваше се, щеше да постави началото.
След още няколко минути тялото му съвсем притихна. Сънят се опитваше да го надвие.
— Уморен съм — каза той. — Освен това се безпокоя и за Ейб. — Думите бяха промълвени едва чуто.
И Харди заспа.
Като се върна в апартамента си, Ву смени деловия си костюм с черна кожена минипола, червена прозрачна риза върху сутиен с телесен цвят и дебело кожено яке. Петнайсет минути след телефонния разговор с Дизмъс Харди тя вече се провираше сред тълпата в Индиго, друг бар от Триъгълника. Като въртеше в ръката си с добре поддържан маникюр първия си коктейл „Космополитън“ за вечерта, тя се покатери на високото столче пред бара и разкри голяма част от краката си. Оглушителната музика — безкрайният тътен на бас китари и барабани — правеше разговорите невъзможни. Но тя нямаше нищо против.
Не й се говореше и не й се мислеше — нито за Джейсън Бранд, нито за Андрю Бартлет.
Ву смъкна якето си, метна го на скута си и проточи врат, за да огледа групичките мъже, които пиеха и се смееха край нея. Забеляза, че един от мъжете — красив по някакъв небрежен начин, с дълга руса коса и обеци на ушите — улавя сигналите, които изпращаше доста красноречиво.
Наистина проявяваше голям интерес.
Тя се усмихна, смъкна се от стола си и, хванала с едната си ръка чашата, а с другата якето, си запробива път към него.
10
През нощта вятърът утихна, но все още беше необичайно студено за сезона. Високо, ясно небе, ярко слънце. Зелените площи, покрай които Ву мина на път за Маркет Стрийт, бяха покрити със слана — нещо рядко за града.
Ръцете й трепереха, а очите й горяха, но тя бе благодарна, че делото тази сутрин бе определено за десет часа. Това значеше, че нямаше нужда да се отбива преди това в офиса, което й осигури няколко часа допълнителен сън, от който изпитваше отчаяна потребност след всичките коктейли, придружили снощната й авантюра. Беше се прибрала едва към три след полунощ. Не успя да заспи почти до зори, а два часа по- късно звънът на будилника я изтръгна грубо от обятията на съня. Тя се събуди замаяна, изтощена, изстискана.
Все пак комбинацията от декседрин и еспресо я пораздруса и когато влезе в арестантската килия зад съдебната зала на Арвид Джонсън, се чувстваше почти бодра. Окован с белезници, Андрю седеше на циментовата пейка, облегнат на стената. Изглеждаше притеснен и унил — промърмори някакъв поздрав и отново се зае да изучава шарката на линолеума под краката си.
Ву придаде храбър израз на лицето си и седна до него. От него се носеше мирис на дезинфектанти и сапун.
— Добре ли си? Успя ли да поспиш? Всичко наред ли е? Още ли се придържаш към решението ни от снощи? — На всеки въпрос той вдигаше рамене или кимваше.
Тя продължи, като му каза, че съдията очаква да чуе признанието от собствената му уста. От него се искаше само да следва инструкциите й и всичко щеше да приключи, преди да се е усетил. Той кимна още няколко пъти, докато накрая й изкрещя:
— Знам какво трябва да направя!
Тя прие това като уверение. Всичко щеше да бъде наред.
Хал и Линда Норт бяха заели местата си на първия ред, хванати за ръка. Ву им кимна — Хал я поздрави в отговор, а Линда само я изгледа с празен поглед. В отсрещния край на залата Джейсън Бранд бе насочил цялото си внимание към съдържанието на няколко папки, разтворени пред него. Упорито избягваше погледа на Ву. „Двата слънчеви лъча“ бяха на своя пост — Нелсън до вратата на арестантската килия, а Котрел зад празната банка на съдебните заседатели. Съдебната стенографка и социалният работник си бъбреха приятелски, после изведнъж вратата към кабинета на Арвид Джонсън се отвори и съдията, облечен в своята тога, зае мястото си. Формалностите отново бяха подминати. След като съдията му кимна, социалният работник се изправи и започна:
— Добро утро. Това е дело за петиция JW02–4555, случаят на Андрю Бартлет, който присъства в съдебната зала. Сред присъстващите са родната майка на непълнолетния Линда Бартлет и вторият му баща Хал Норт.
Адвокат на непълнолетния е госпожица Ейми Ву. Господин Джейсън Бранд е областният прокурор.
Съдия Джонсън му благодари и се взря над очилата си.
— Госпожице Ву, по мое знание непълнолетният ви клиент господин Бартлет и областният прокурор са се договорили за взаимно приемливо споразумение по случая. Вярно ли е това?
Ву хвана ръката на клиента си и двамата се изправиха.
— Да, ваша чест.
Джонсън бе вършил това безброй пъти и докато Ву бе на ръба на нервната криза, за него цялата работа очевидно бе не по-вълнуваща от селска седянка.
— Господин Бартлет, искам да ви попитам дали разбирате решението, което беше постигнато във ваша полза.
Гласът на Андрю бе твърд:
— Да, ваша чест, разговарях по този въпрос с госпожица Ву снощи. — Той се извърна, кимна леко на родителите си и отново се обърна към съдията.
Джонсън продължи:
— И вие разбирате, господин Бартлет, че признавайки се за виновен по обвиненията, повдигнати срещу вас от щата Калифорния, фактически поемате цялата отговорност за убийствата на Майкъл Муни и Лора Райт? И че веднага след това дело ще бъдете въдворен в Младежкия изправителен дом на Калифорния, където ще останете под попечителство до двайсет и петата си годишнина?
Андрю се поколеба за миг и Ву, скачайки на крака, отговори вместо него:
— Да, ваша чест, господин Бартлет разбира.
Но Джонсън поклати глава.
— Бих желал да го чуя от него, госпожице адвокат. Господин Бартлет?
Андрю погледна Ву, после отново съдията. Когато заговори, гласът му почти не се чуваше, затова прочисти гърлото си и започна отначало:
— Разбирам присъдата. Това е, което решихме, и аз трябваше да се съглася. — Като се прокашля отново, той продължи. — Но не се чувствам… — Андрю спря, обърна се пак към родителите си, после към съдията. — Но не мога да кажа, че съм убил някого, защото не съм.
Ву изпита усещането, че пред краката й зейна бездна. Тя улови клиента си за ръката.
