— Превъзходно — Харди бутна стола си назад, опря лакти на облегалките и разпери пръсти пред устните си.
— Значи крои да измами хората, които й плащат?
— Които плащат на нас, искаш да кажеш. Продължавай да мислиш за финансовата страна и ще се почувстваш по-добре.
— Няма да се почувствам по-добре. Не искам да ми плащат, за да лъжа клиентите си.
— Е, за щастие, клиентите не са твои, а на Ейми.
— Противоречиш си, Уес. Излиза, че когато става дума за плащане, Норт са наши клиенти, а когато става въпрос да бъдат измамени, значи са клиенти на Ейми.
— Навлизаш в моята специалност, усъвършенствана в дългогодишни дебати. Отговори, скроени така, че да оправдават всякакъв курс на действие. — Фарел пусна една усмивка. — Скромен талант, но ми е помагал в трудни времена. И какво искаш да кажеш с това, че не искаш да ти плащат, за да лъжеш? Мислех, че тъкмо за
Харди вдигна ръка.
— Достатъчно, Уес, ясно ли е?
Усмивката му угасна.
— Ясно. Та какво ще прави сега Ейми?
— Първо, искам да отиде при Боскачи и да му се извини лично. Да му каже истината, а именно, че момчето е решило на своя глава да не признава.
Фарел се облегна и кръстоса крака.
— Защо мислиш, че го е направил?
Харди не отговори веднага.
— Той е млад. Осем години навярно му изглеждат като цял живот. Затова е направил такъв избор. — Той въздъхна. — Но много скоро ще се опомни.
Инспектор сержант Пат Белу слезе от асансьора на четвъртия етаж в Съдебната палата. Беше го взела от фоайето заедно с партньора си Линкълн Ръсел, елегантен чернокож инспектор в средата на трийсетте. В тесния асансьор с тях се бяха натъпкали поне още десетима граждани, най-малко един от които отчаяно се нуждаеше от хубав душ, нови дрехи, четка за зъби, може би някой промишлен дезинфектант и с положителност от дезодорант. От много дезодорант.
— Това бе най-дългото ми пътуване с асансьор в живота — оплака се Белу, когато вратата се затвори след нея. — Трябваше да арестуваме този тип като заплаха за здравето на околните.
— Нямаме право, докато не убие някого — каза Ръсел.
— Ние сме отдел „Убийства“. Първо трябва да убие някого. Такива са правилата.
— Хм, бих казала, че едва не уби мен. Това трябва да се брои. Всеки, който пътува с него до последния етаж, е в смъртна опасност.
— Можем да го пипнем на път за надолу — предложи Ръсел.
Белу изпусна дъх през устата си и разпръсна с ръка въздуха пред носа си. Тя беше трийсетгодишна, висока и стройна жена с характерна външност — малко тежка челюст, стари, избледнели белези от акне по лицето. Но голямата й уста винаги беше готова за усмивка, а дългата й до раменете коса, с един нюанс по- светла от мръснорусо и вечно разрешена, подчертаваше хубавите й сини очи.
Инспекторите свърнаха по коридора, но Белу внезапно спря, като дръпна партньора си за ръката.
— Глицки — рече тя. — Трябва да се видя с него.
Ръсел каза, че ще я придружи и двамата се върнаха при двойната врата във фоайето с асансьорите, която водеше към административните офиси. Тя тъкмо питаше рецепционистката във външния офис дали е възможно да размени няколко думи със заместник-началника, когато самият той изникна отнякъде в дъното. Надянал обичайната си намръщена физиономия, Глицки бе придружаван от сержант в униформа, на чиято табелка с името се четеше „Паганучи“. Тя го заговори веднага.
— Сър? Сержант Белу. Отдел „Убийства“.
Глицки, видимо уморен, я прекъсна.
— Бързам за среща — каза той. — Ако искате, оставете съобщение на Мелиса и когато се върна, ще го прочета.
— Да, сър. Но то е съвсем кратко. Тед Рийд.
— Тед Рийд?
— Братът на Елизабет Кеъри. Езерото Елсинор.
— Какво за него?
— Намира се в ареста на Ескондидо по обвинение в палеж, където е прекарал по-голямата част от последния месец. Общественият обвинител там ми каза, че не искал да си харчи парите за гаранция, защото затворническата храна му харесвала. Процесът му ще се състои след два месеца. Но главното е, че това му осигурява алиби. Не е убил сестра си.
Глицки кимна. Нещо в думите й го накара да застане нащрек, но се задоволи да каже:
— Добре. Благодаря. Свършили сте добра работа.
После се обърна към Мелиса:
— Отивам във Ван Нес, където трябва да прережа лентата на новия младежки център. Не желая да разговарям с никакви репортери, преди следващата насрочена пресконференция. Тони — каза той на придружаващия го сержант. — За колко време можем да стигнем там?
— С буркана и сирените за пет-шест минути.
— Ако се обадят — нареди Глицки на Мелиса, — кажи им, че сме тръгнали.
И те се отдалечиха към стълбите, по които заслизаха на бегом.
От мястото си на рецепцията Мелиса поклати глава съчувствено.
— Този човек ще се разболее, ако продължава така.
Телефонът иззвъня и тя го вдигна, каза сухо, че заместник-началникът отсъства и затвори.
Усмихна се на Белу, като посочи телефона.
— Един от репортерите, с които не искаше да разговаря. Направо ще го изядат.
— За какво става дума?
— Тази история с ЛеШон Броуди. Не си ли чула?
— Онзи тип от автобуса?
— Точно той, сладурче.
— И какво е станало?
— Значи не знаеш? Изплъзна ни се, но са успели да го пипнат в Колфакс. Сега обаче държи двайсет заложници в някакъв крайпътен ресторант и вече е убил двама от тях. — Проклетите репортери искат да изкопчат укритието му.
Харди помоли Филис да не го свързва с никого. Заключи вратата, събу си обувките, разхлаби вратовръзката си и полегна на едно от канапетата. Беше закусил обилно заедно с цялото семейство й не изпитваше ни най-малък глад. Реши да сложи край на навика си да пие по една бутилка вино на обяд, като го пропусне изобщо. За да не се поддава на изкушението.
Моментално заспа и се събуди почти три часа по-късно. Сам в офиса, той наплиска лицето си с вода, направи си чаша еспресо и го изпи още горещо.
Като си повтаряше наум монолога на Франи от предишната вечер, той осъзна, че всичките му приятели, участвали в престрелката, оттогава се бореха с дълготрайните й последици и собствените си демони. Не се учудваше, че и самият той имаше проблеми и че се опитваше да ги игнорира с всички сили. Но от днес нататък нещата щяха да се променят, беше го решил твърдо. Беше въпрос на воля, а тя никога не му бе липсвала.
Днес обаче, след като довърши кафето си, стана да си налее още една чаша и забеляза бутилката „Реми Мартен“ в бара си. Без особени угризения той сипа една глътка в чашата си и я допълни с кафе. Никога не бе възнамерявал да се отказва изцяло от пиенето, освен това не беше пил вино по обед. Заслужаваше тази глътка като награда за въздържанието си, освен това такова оскъдно количество по никакъв начин не можеше да му навреди. Само щеше да намали малко напрежението.
