Той я погледна въпросително.
— Аз нямам такова.
— Знам. Обаче не мисля, че умисълът е проблемът, нито рехабилитацията.
— Тежестта на обвинението.
По това нямаше спор.
— Да.
— Но ако не съм го извършил… — И той вдигна очи обнадеждено.
Тя обаче не искаше да подхранва у него напразни надежди. Наведе се напред и докосна ръката му.
— Това дело няма нищо общо с вината или невинността ти, Андрю. Искам добре да го разбереш. Става дума само дали да те третират като възрастен или не. И много ще се потрудят, за да докажат критерия за тежестта, бъди сигурен.
— И им е достатъчен само един?
— Боя се, че да.
— Значи ще загубя?
— Може да загубим, да. Засега. Но ще имаме големи шансове пред съда за възрастни.
— Ами тогава да ме пратят направо там. Щом процедурата е само формалност…
— Не — каза тя. — Трябва да опитаме. Много е важно да останеш колкото може по-дълго тук, от значение е всяка минута. — Ву прочете истинска тревога в очите му: навярно бе започнал най-после да осъзнава какво си бе навлякъл с отказа си да признае. Какво бе навлякъл и на двамата. — Налага се да поговорим за тези неща сериозно, Андрю. Моят партньор, господин Харди, има някои идеи относно тежестта. Няма да им се дадем лесно. Но другите критерии, не искам да има никакви изненади по тях.
— Не знам какви изненади би могло да има.
— Аз също не знам. Но нали затова са изненади.
Той прояви умерен ентусиазъм, когато започнаха да обсъждат евентуалните свидетели по различните критерии — психиатъра, когото бе посещавал за овладяване на гнева, училищния психолог, един от социалните работници в МВЦ. Но само след малко се оклюма, притиснат от бремето на онова, което му предстоеше.
Започна да се разсейва, накрая съвсем се отнесе и Ву, самата тя не във върховна форма, не намери сили да го ободри. Според нея главното чувство, което го ръководеше, бе самосъжаление. Спираше на всяко изречение, гледаше втренчено пред себе си или се взираше в масата. На няколко пъти с мъка преглътна сълзите си.
— Защо си губим времето с това? — казваше той. — Никога няма да спечелим.
Или:
— Аз съм такъв неудачник. Това няма да промени нищо.
Или:
— За всички ще бъде по-добре ако се самоубия, нали?
Последната реплика стресна Ву.
— Защо би искал да го направиш, Андрю? На кого ще помогнеш?
— Ще сложа край на тази глупост. Така или иначе ще ме тикнат в затвора.
Ву призова на помощ цялото си търпение.
— Точно това ще се постараем да избегнем.
— Няма да успеем, нали?
— Не и ако не се опитаме.
Но и на самата нея думите й прозвучаха снизходително, все едно увещава за стотен път малко дете да си изяде кашичката.
— Дори и да се опитаме — каза той.
Напредваха бавно и мъчително, докато накрая го повикаха за вечеря. След излизането му тя се почувства на края на силите си и остана да седи с облегнати на масата лакти. След малко вдигна ръце и притисна очите си с пръсти.
Някой почука.
— Извинете. Госпожице Ву? — На прага стоеше пристав Котрел, който беше дошъл да заключи стаята. Задрямала ли беше? — Добре ли се чувствате?
— Да. Добре съм.
— Не ми изглеждате добре. Да ви донеса ли нещо? Вода?
Тя се облегна бавно назад.
— Какво ще кажете за нова глава? А може би и ново тяло към нея.
— Не би могло да се намери по-хубаво лице — каза той. — И определено не се нуждаете от ново тяло.
В момента тя се чувстваше толкова привлекателна, колкото боклукчийски камион, затова едва не се изсмя на комплимента. Но, помисли си Ву, младежът просто се опитва да бъде любезен.
— Благодаря — каза тя. — Съжалявам, че ви карам да чакате. Имах дълъг ден. — Започна да събира папките и книжата, разпилени върху масата.
— Нека ви помогна, госпожице Ву — каза той.
— Няма нужда, благодаря. Ще се оправя. Можете да ме наричате Ейми.
— А аз съм Рей, както навярно си спомняш. — Приставът почака, докато си прибере документите и ги натъпче в коженото си куфарче. Когато се наведе да го вдигне, той каза: — Това нещо сигурно тежи цял тон. Поне дай да ти го нося. Изтощена, с пулсираща от махмурлука глава, тя най-после кимна:
— Много мило от твоя страна.
Той пристъпи в стаята, вдигна куфарчето и я подхвана под лакътя.
— Сигурна ли си, че можеш да ходиш?
Всъщност тя хранеше известни съмнения, но направи една крачка, после още една и след минута вече вървяха към изхода. Котрел я придружи навън до телената ограда и отвори портала. Остави куфарчето й на земята и когато Ву се обърна да се сбогува, очите им се срещнаха за миг. Тя си помисли, че долавя в тях същото дебнещо изражение, което й беше направило впечатление в съдебната зала. Очите му отново й се сториха някак празни, но изведнъж — сякаш имаше дистанционно, с което да ги контролира — в тях проблесна искрица живот.
— Клиентът ти изглежда доста съкрушен — каза той.
Тя издиша шумно въздух.
— Не го обвинявам. Сам се прецака.
— Как така?
— Бях му издействала осем години в изправителен дом, а той отказа. Сега го заплашва до живот без право на обжалване.
— Ще го преместят при възрастните?
— Още не, но е много вероятно. Опитвам се да го накарам да ми помогне, но той, изглежда, не знае смисъла на думата „съдействие“.
— Може би е просто уплашен.
— Сигурна съм в това. И има защо. О, Боже! — Тя вдигна ръка и притисна слепоочието си. С другата се опря на портала за опора. Котрел пристъпи бързо и я сграбчи за раменете.
— Имаш вид, все едно всеки момент ще припаднеш.
Трябва да поседнеш.
Тя кимна и се облегна на него. Като я подкрепяше, двамата се отправиха обратно към бараките.
От фоайето на административната сграда Джейсън Бранд видя приставът да й носи куфарчето и да я придружава до портала, където се спряха и поговориха една минута. Не искаше тя да го види, поне докато не беше сама, затова остана на мястото си.
Ву не беше напускала мислите му от нощта, която бяха прекарали заедно, и сега Бранд бе неспособен да откъсне очи от нея. Бе я харесал от мига, в който я видя, още от университета. Но все се случваше така, че единият от двамата или имаше друга връзка, или пък се занимаваше с някой голям процес и образът й повече или по-малко избледня от съзнанието му, докато не се появи в съдебната зала миналата седмица,
