когато най-после — поне така си помисли — нямаше никаква пречка.
После наистина повярва, че случайната им среща в Балбоа е знаменателна. В онази нощ между тях се получи не само химия, но нещо наистина необикновено, дори магическо. По правило той избягваше случайния секс и за него срещата им означаваше нещо, може би дори нещо важно.
Тази сутрин, когато за миг му мина през ума, че само защото е била близо до Боскачи, когато са го убили, може и тя да е ранена, разбра, че е бил прекалено суров с нея същия ден. Е добре, беше допуснала грешка, като не му каза, че случаят Бартлет не е уреден докрай, но това едва ли беше толкова сериозно и трябваше да й даде възможност да му обясни. Може би, когато се бяха видели в Балбоа, имаха да споделят толкова лични неща, включително секса, че професионалните им отношения бяха останали на заден план. Поне за него със сигурност беше така.
Той не искаше враждебността между тях да продължава. Искаше да й се извини за избухването си. И сега, когато я видя да излиза от бараките, си помисли, че случаят е удобен да говори с нея. Знаеше, че по един или друг начин делото Бартлет ще приключи до няколко седмици, поне що се отнасяше до участието на Ву. Ако Бартлет отидеше на съд за възрастни, повече нямаше да бъдат противници в съдебната зала. Може би щяха да продължат оттам, докъдето бяха стигнали. Само да поискаше да го изслуша. Защото, ако тя се бе отнесла така грубо към него, той не беше сигурен, че щеше да й проговори някога.
И после изведнъж, докато Бранд ги наблюдаваше, приставът я хвана за раменете, после тя се облегна на гърдите му и той я прегърна. Двамата закрачиха обратно към бараките, докато изчезнаха от погледа му.
Усети, че му прималява. Обърна се и тръгна по дългия коридор към централния вход на административната сграда, където имаше по-малка вероятност да се натъкнат неволно един на друг.
Котрел постоя с Ейми, докато се почувства по-добре, после я посъветва да се грижи за себе си и се върна обратно на работа. Но Ву не помръдна още няколко минути. Остана на пейката точно до вратата, водеща към килиите, като се опитваше да събере достатъчно сили, за да стане и да тръгне към колата си. Когато клетъчният телефон в куфарчето й иззвъня, тя реши да не отговаря, но после се сети, че може и дори е много вероятно да са Норт. След всичко станало тя чувстваше, че колкото и да е изтощена, трябва да е на тяхно разположение — поне това им дължеше. Вдигна телефона при третото иззвъняване.
Не бяха Норт, а шефът й.
— Ейми? Значи вече си накрак. Къде се намираш?
— В МВЦ. Току-що разговарях с Андрю.
— Браво та теб. Как е той?
— Потиснат. Обсъждахме идеята дали да не си основем клуб. Всъщност, шегувам се.
— Е, аз пък не се шегувам. Получи ли съобщението ми, че Глицки иска да те разпита?
В ума й проблесна светкавица.
— О, по дяволите.
— Точно така — рече Харди. — Той още е в кабинета си и току-що ми се обади у дома — макар че отдавна се опитвам да му втълпя да не ме търси по служба вкъщи. Питаше ме как може да се свърже с теб, при това веднага. И понеже малко или много му обещах, че ще го посетиш днес, той се чудеше какво става. Искаш ли да ти дам директния му телефон?
— Предполагам, че се налага.
— Позна.
Вече наближаваше седем вечерта. Нямаше никой на рецепцията в офиса на Глицки в Съдебната палата, затова Ву прекоси конферентната зала и свърна по късия коридор към вратата на заместник-началника, която беше открехната.
През спуснатите щори проникваха последните отблясъци на дневната светлина, но тъй като електрическото осветление беше запалено, стаята изглеждаше замъглена. Глицки седеше на един от столовете пред бюрото си. Беше леко наведен напред, с лакти, опрени на коленете, и клюмнала глава. Като че ли дремеше. Ву се изненада, че не беше чул приближаването й. Остана за миг на прага в очакване да се обърне и да я познае. Когато това не стана, тя тихо почука на вратата.
Той едва не подскочи, очевидно мислите му витаеха някъде другаде. Върнал се в настоящето, Глицки стана и се насочи към Ейми, като двамата едновременно си погледнаха часовниците.
— Доста бързо се придвижихте от МВЦ дотук — посрещна я той. — Оценявам това.
— По някаква случайност нямаше задръстване — каза тя. — Съжалявам за недоразумението, сър. Трябваше да дойда по-рано. Грешката е моя, а не на господин Харди. Той ми остави съобщение вкъщи, че искате да ме видите, но имам клиент, който здравата е загазил, и първо отидох да го посетя. Не бях осъзнала, че е толкова спешно, макар господин Харди да ми каза.
Изглежда Глицки не намери обяснението й за особено забавно.
— Когато следващия път говоря с него, ще го уведомя, че се опитвате да го прикривате. Но знам каква е истината. Забравил е да ви каже, нали?
— О, не. Наистина не. Той…
Обаче Глицки вдигна ръка, за да я спре.
— Просто се шегувам. — Но не му личеше. Той сви непохватно рамене, полуизвърнат. — Е, сега, след като вече сте тук — рече Глицки, сочейки един стол, — защо не седнете и да започваме.
Ву седна, а той взе касетофона от бюрото си, изпробва го, остави го обратно и изрецитира стандартното въведение, като идентифицира себе си, значката си, номера и темата на следственото дело и мястото, където се намираха. Преди три-четири години, през първата й година след завършването на университета и още преди Трея и Ейб да се оженят, Ву бе изиграла малка роля, помагайки на Харди и Трея да открият убиеца на голямата дъщеря на Глицки. Двамата не бяха общували много — снощи се видяха за първи път оттогава на мястото, където беше убит Боскачи, — но между тях определено имаше някаква нотка на фамилиарност и дори на симпатия. Все пак Глицки беше педант по отношение на процедурите и протокола, а това беше официален разпит във връзка със смъртта на видна личност. Затова не искаше да го провежда по телефона.
— Госпожице Ву — започна той. — Кога и къде видяхте Алън Боскачи за последен път жив?
— Вчера следобед, тук, в Съдебната палата. В кабинета му.
Разполагайки с версията на Харди за събитията и с информацията от Джейсън Бранд, получена чрез Трея, той я преведе през лабиринта на случая Бартлет. После допълни:
— Господин Бранд спомена, че заради провалената сделка Алън ви е намразил.
— Не точно намразил. Не знам защо е казал това. Не беше лично.
— Но срещата ви е била бурна?
— До известна степен, да.
— С повишаване на тон?
— Той викаше. Да, сър. Тъй като се чувствах виновна, аз предимно го слушах и си мълчах.
— Заплаши ли ви? — физически?
— Не. Но в професионален план ми даде да разбера, че повече няма да сключва с мен подобни сделки за петиция.
— А вие как го приехте?
— Не бях особено изненадана след това, което се случи. Оставих го да си излее яда и всъщност не мога да го виня.
— Не реагирахте ли по някакъв начин?
— Разбира се. Бях разстроена и сърдита. Но повече на себе си, отколкото на Алън.
— Добре. И какво направихте след този разгорещен разговор с господин Боскачи?
Тя му описа с подробности, доколкото си ги спомняше, остатъка от следобеда и ранната вечер в заведението на Лу Гърка.
— И сте била там през цялото време? Не сте напускала нито за миг заведението?
— Не, сър. Чак докъм осем, осем и петнайсет.
— Придружена от господин Бари Хес, правилно ли съм разбрал?
— Така мисля. Имам предвид, така мисля, че се казваше. Но да, той беше с мен, когато излязохме от Лу
