Адвокати на защитата

— Разбира се, че има, Андрю. Не губи надежда.

— Добре.

— Наистина, недей — повтори тя.

Той поклати глава.

— Да, да, прекрасна идея, мамо. Само дето започва да ми се струва, че никога няма да ме освободят от ареста.

— Не говори така. — Тя протегна ръка през преградата. — Ето, хвани ми ръката.

— Това няма да помогне с нищо.

— Моля те, заради мен.

Той отново въздъхна и пъхна ръка в дланта й.

— Значи във вторник ще се разглежда онова дело, за да се реши дали да ме задържат тук. Тя не ви ли каза, че нещата не са много розови?

— Не точно. Каза, че това щяло да бъде един вид генерална репетиция за процеса, ако се стигне дотам. Което е предимство.

— Обзалагам се, че е.

— Наистина.

Той пак сви рамене.

— Така или иначе, мамо, не съм извършил нищо и въпреки това ме държат затворен. Щом могат да направят това, не мисля, че някога изобщо ще ме пуснат да изляза.

Линда не искаше да спори с него и каза:

— Да изчакаме до вторник и да се надяваме на най-доброто.

— Мамо, най-доброто, дори да спечелим във вторник, са осем години.

— Не, ако те съдят като непълнолетен, най-лошото са осем години.

— Страхотно — каза той. — Може би трябва да празнуваме по този случай.

— Андрю.

— Добре де, добре.

— Да видим какво ще стане. Не падай духом. — Тя му се усмихна съучастнически и му стисна ръката.

Настъпи дълго мълчание. Най-после тя каза:

— Искам да те попитам нещо.

— Давай.

— И искам да ми кажеш съвсем откровено мнението си.

— Добре.

Тя напълни дробовете си с въздух.

— Нали знаеш Нюпорт Оупън… — Това беше тенис турнир в Южна Калифорния, на който присъстваха последните няколко години. — Започва утре и…

Той издърпа ръката си от нейната.

— Вървете.

— Сигурен ли си? — Тя се вгледа в лицето му, за да открие евентуални признаци на колебание, но не забеляза нищо. — Нямаш ли нищо против?

— Защо да имам?

— Ами няма да можем да те посещаваме.

— Всичко е наред. И без това през повечето време ще работим с Ейми. Няма значение.

— Все това повтаряш.

— Защото е вярно. Няма значение.

— Няма да заминем, ако за теб би имало значение, знаеш добре. Дори и най- малкото. Категорично.

— Знам.

— Имаме тези билети от месеци. Наистина са скъпи, но с радост ще ги оставим да пропаднат. Наистина.

— Няма нужда.

— Но дори и да заминем, ще се върнем в понеделник и ще имаме много време до делото.

— Мамо, казах вървете. Най-сериозно. Не е кой знае какво.

— Сигурен ли си? Искам да кажа, напълно сигурен?

— Напълно — отвърна той. — Сто процента. Вървете и се забавлявайте.

Не беше се стъмнило съвсем, но Ву спусна щорите в апартамента си и запали лампите. Чувстваше се като сдъвкана и изплюта и бе много разстроена от мисълта, че Глицки може наистина да я подозира в убийството на Алън. Когато най-после се прибра у дома след разпита, глътна още няколко аспирина, изми си зъбите и си взе душ.

Главата още я болеше, но вече не толкова непоносимо. Когато се събудеше утре сутринта, щеше да се почувства почти като човешко същество. Срути на леглото и едва успя да се завие презглава, да се обърне настрана и да затвори очи, когато на вратата се позвъни. Този път наистина нямаше да обърне внимание на звъна. Денят й беше ужасен и тя искаше по-скоро да свърши, а единственият начин това да стане бе да заспи. Който и да беше, щеше да си отиде.

Отново се позвъни.

Оставете ме намира! Тя се уви по-плътно в завивките. Но чукането, което последва, прозвуча властно. Три силни удара.

— Ейми, отвори! — Бранд.

Тя отметна одеялата, зашляпа боса към вратата по дъбовия паркет и каза, без да отваря:

— Какво искаш, Джейсън? Опитвам се да спя. Не се чувствам добре.

— Искам да говоря с теб.

— Утре.

— Само две минути.

— Можеш да ми се извиниш и през вратата.

— Не е само това.

— Нима? — Тя се поколеба, после въздъхна. — Ох, добре. Чакай малко да си облека нещо.

Натисна ключа на лампата до вратата, обу си джинсите и напъха в тях жълтата памучна тениска, с която спеше.

Помисли дали да не употреби още трийсет секунди, за да си сложи сутиен — не желаеше да изпраща каквито и да било сексуални сигнали — но щом разговорът щеше да трае само две минути, не си заслужаваше. После веднага щеше отново да се мушне в кревата. Освен това нямаше грим, косата й бе още влажна, а очите й сигурно изглеждаха опустошени. Приличаше на истинска развалина.

Отвори вратата.

Облечен в сив делови костюм, бяла риза и червена вратовръзка, Бранд пристъпваше неловко от крак на крак. Ръцете му бяха пъхнати в джобовете. Той прочисти гърлото си.

— Може ли да вляза?

Като отстъпи безмълвно назад, тя го пусна да мине и затвори вратата.

Той се запъти към голямата маса, която служеше за всичко, придърпа си стол и седна. Огледа се, за да се ориентира, сякаш виждаше стаята за първи път в живота си. Онази нощ бяха толкова нетърпеливи да се озоват в леглото, че не бе имало време да го разведе наоколо. След това той дори не запали лампата — навлече си дрехите в тъмното и просто си тръгна.

Тя се облегна в очакване на плота до мивката със скръстени ръце.

— Бях долу на улицата и видях силуета ти да се движи, после светлината угасна. Помислих, че ако искам да те хвана, трябва да е сега.

— Добре, хвана ме. — После се сепна, спомняйки си какво беше казал. — Бил си на улицата? Какво правеше там?

— Просто си стоях. — Той сви рамене. — Опитвах се да реша дали да се кача и да се опитам да говоря с теб.