канапето.
— Бира? — попита той и Харди кимна. Когато се върна с напитките, Саларко седна на другия край на канапето. — Та какво искате да знаете?
Харди остави бирата си на масата и се настани по-удобно.
— Просто искам да прехвърлим събитията от нощта на убийството, когато сте позвънили на полицията. Имам копие от показанията ви и се питах дали ще се съгласите да ги повторите със свои думи.
— Разбира се. Няма проблем.
— Но преди да започнем, искам да ви попитам дали сте разговаряли с някой адвокат от кабинета на областния прокурор за показанията си или за идентифицирането на Андрю Бартлет.
Той размисли за миг, после поклати глава.
— Не, никакви адвокати. Говорих само с полицията, три или четири пъти. Но не с адвокати.
Това прозвуча на Харди правдоподобно. При нормално развитие на събитията този случай нямаше да стигне до съд преди да е минала поне година. Който и да бъдеше обвинител на Андрю в един евентуален процес за възрастни, още не беше имал възможност да се запознае дори със собствените му показания. С всички тези преговори за сделки, а после с цялото това бързане да се извади Андрю от системата за непълнолетни, Харди се съмняваше, че дори Бранд си бе направил труда да се запознае с всички факти около престъплението. В края на краищата, той нямаше да бъде страна по делото.
Следователно теренът пред Харди беше чист. Но преди да започнат разговора, бе важно Саларко да разбере позицията му. Той му връчи визитната си картичка, както беше редно, и започна:
— Искам да знаете, че аз представлявам Андрю Бартлет, момчето, което сте идентифицирали като убиеца на господин Муни и на момичето, Лора Райт. Аз съм негов адвокат. Искам да чуя вашата версия, защото се опитвам да открия какво всъщност се е случило.
Сериозността, с която бе произнесена тази кратка реч, имаше ефект. Саларко смъкна ръка от облегалката на канапето и я положи в скута си. Веждите му леко се смръщиха.
— Ще говоря само истината — каза той. — Както досега.
— Моля ви само за това. Благодаря. — Харди извади портативен касетофон от джоба си и го постави на масата. — Ще възразите ли, ако запиша изявленията ви?
На Салерко не му беше ясно дали трябва да се съгласи или има право да откаже. Кимна, после зачака.
— С какво искате да започна?
— Разкажете какво се случи онази нощ.
Ново кимване.
— Най-важното е, че тогава Карла, бебето ни, беше болно. С висока температура. Плачеше ли плачеше, но накрая, някъде към девет часа, най-после успяхме да я приспим. — Той се пресегна за бирата си и отпи. — Но точно тогава отдолу, нали разбирате, точно под нас, чухме това…
— Физическа?
— Не знам. Не можех да видя, но чувах силни крясъци — един мъж, двама мъже и една жена.
— Две — отвърна Харди. — Но вече са големи.
— Е, тогава знаете как е… когато плачат. Поне мен ме прави… Не знам как е думата. Impaciente. Подлудява ме.
— Нетърпелив — рече Харди и си помисли: при това най-меко казано.
— Si. Нетърпелив. Та значи Карла отново започва да реве, а мен ме изкарва от търпение шумът отдолу. И започвам да тропам по пода, ето така. — Той заудря с пети. — Бум, бум и за няколко минути шумът утихва, после крясъците започват отново и Карла реве.
— Какво стана след това? — попита Харди.
— След това слязох долу да ги помоля да престанат.
— Почакайте малко — Харди се напрегна. Никъде не беше прочел такова нещо. — Казвате, че сте слезли долу малко след девет часа и сте говорили с хората?
— Si.
— Кой беше там?
— Момичето, сеньор Майк и момчето.
— Андрю? Момчето, което идентифицирахте в процедурата за разпознаване?
— Si.
Харди си пое дъх. Това никак не беше хубаво. Ако Саларко беше видял Андрю в къщата отблизо, шансът да го сбърка на процедурата за разпознаване беше минимален. Той сръбна малко бира, за да прикрие безпокойството си и следващият въпрос уж небрежно се изплъзна от устните му.
— Какво стана после? Те обещаха ли да спрат да се карат?
По лицето на Саларко се изписа смущение.
— Какво има? — попита Харди.
— Нищо — каза Саларко. — Не знам. Но да, казаха, че ще престанат.
— И после стана тихо?
— Да.
— За колко време?
— No se12. Когато бебето плаче, не усещаш как минава времето, нали знаете. Но пак успяхме да го приспим и с Ана си пуснахме телевизора, тук, в тази стая, съвсем тихо, но тогава… Този вик, момичето, а после… Трясък. Тук се чу съвсем ясно, все едно нещо тежко се строполи. Цялата къща се разтресе. Веднага след трясъка — шум от трошене, от чупене на стъкло. А няколко секунди след това — изведнъж отново бам, къщата пак се разтресе, някой затръшна външната врата под нас.
Саларко се беше изправил, имитирайки сцената.
— Ана се приближава до този прозорец тук, аз съм зад нея, а долу момчето бяга. Спира под лампата, ей там, обръща се и Ана започва да отваря прозореца, за да… за да му се разкрещи, мисля, но тогава Карла започва пак да плаче. Madre de Dios13! — Саларко сякаш отново преживяваше всичко, обърна се към Харди и се хвана за главата. — Няма ли край това?
— А после?
— После… Спомням си, аз… Не мога да спя, бебето ми плаче вече от десет часа. Хукнах надолу. Отивам да им вдигна скандал, но когато стигам входната врата, удрям по нея с юмрук, а тя… се отваря. — Ръцете му увиснаха край тялото. — И тогава ги виждам.
— Муни и момичето?
— Si. На пода, много кръв около тях. Влизам. Момичето е простреляно, мисля, че в гърдите, и е облегнато на задната стена. Там има голям лампион, който е съборен на пода, счупен, направо натрошен до нея, но свети лампата на тавана, а също и в cocina14 А сеньор Майк лежи по гръб с дупка на лицето. Никога няма да го забравя.
— Разбирам — отвърна Харди. — Съжалявам.
Саларко се върна до канапето и приседна на ръба.
Изглежда си спомни за бирата си и надигна бутилката, изпразни я и погледна Харди:
— Otros15?
Харди не беше доизпил първата си бира и не искаше друга, но страхувайки се, че Саларко може да спре да приказва, отвърна:
— Gracia. Si16.
Когато се върна с две нови студени бири, той ги остави на масичката за кафе и започна без подканяне.
— Та значи там е телефонът и аз го вдигам и звъня на 911 и казвам какво виждам, къде съм. И докато говоря, забелязвам пистолета на малката масичка пред канапето. — Той се наведе напред и почука по дървото. — Същата като тази тук.
— И какво направихте после?
— После разбирам колко зле изглеждат нещата — аз в тази стая с пистолета. Мисля си, че момчето
