работеха и осветяваха изненадващо ярко мястото. Това не бе най-необикновеното нещо на света, помисли си Харди, но на неговата собствена улица, намираща се в подобен гъстонаселен квартал от предградията, това почти никога не се случваше.
Той си отбеляза да провери дали от общината не са инсталирали нови лампи след убийството на Муни. Понякога някой участъков капитан или квартално ченге, повикани на местопрестъпление в някой от тези кокетни квартали, се възползваше от възможността да уведоми съответните власти за установена неизправност. Ако преди два месеца улицата е била значително по-тъмна, това можеше да има значение за свидетелските показания на очевидеца. Застанал на тротоара, Харди дочу някакво постоянно ритмично бучене. Той започна да си тактува просто от любопитство — не смяташе, че наистина е нещо, което си заслужава да отбележи. Наоколо всеки четири секунди уличният шум от Гиъри, отдалечена на не повече от шейсет метра, се усилваше драматично, когато зелената светлина отприщваше трафика в източна посока. Шумът не можеше да се нарече оглушителен, но веднъж доловил го, Харди започна да се ослушва по- внимателно, опитвайки се да установи максималната му сила.
Достатъчно висок ли беше, за да заглуши звука от изстрел? Не му се струваше вероятно. Най-близките съседи пак щяха да чуят нещо. А по-късно през нощта ставаше още по-тихо.
Въпросът за изстрелите трябваше да се изясни и той си го записа.
Разходката на Андрю играеше много важна роля във версията му и Харди реши да я провери. Той засече времето и тръгна на юг, като измина няколкото пресечки до Търк, където свърна на изток покрай периферията на Лоун Маунтин Колидж. По това време на нощта пътят беше достатъчно тих и вероятно човек можеше да си запамети репликите, разхождайки се по него. Във всеки случай предоставяше за целта по-добра възможност от която и да било друга отсечка в близост до Гиъри. Имаше и много малко място за паркиране край улицата — точно там Андрю беше казал, че е паркирал колата си в нощта на убийствата.
Вместо да изминава целия път до другата оживена улица, Масоник, Андрю каза, че отново е свил на юг, прекосил е кампуса на университета на Сан Франциско при бейзболното игрище и е излязъл през малка задънена улица. Когато описвал маршрута си на детективите, Андрю не си спомнил името й, но Харди с радост констатира, че описанието му съвпада — по една павирана пътека можеше да се стигне пеша до кампуса в края на улицата.
Когато тръгна обратно на запад през Фултън, той откри, че се върви малко по-бавно по нанагорнището. Трафикът също бе значително по-оживен — за Андрю навярно е било по-трудно да се съсредоточи върху наизустяването на репликите в тази част от разходката, а може би и не. Просто нямаше начин да разбере.
Мина покрай черквата „Св. Игнасий“ на върха на хълма, продължи надолу две пресечки до Станиън, после зави надясно и стигна до колата си. Погледна си часовника. Без да бърза особено, бе успял да извърви разстоянието за осемнайсет минути — доста по-малко от половиния час, който бе изразходвал Андрю. Макар че не бе изключено да е спирал веднъж, два или повече пъти, за да си повтори някоя реплика или просто да помисли, той не бе споменал изрично, че си е почивал по пътя. Тези дванайсет минути разлика никак не се харесаха на Харди. Той направи нова отметка в бележника си.
Когато прекоси улицата, спря под уличното осветление и вдигна поглед към прозорците на Саларко. От прочетеното в полицейските доклади Харди знаеше, че този важен свидетел не бе съдействал охотно на следствието. Той беше градинар, който си имаше проблеми с имиграционните власти — не притежаваше зелена карта. По някаква ирония съпрузите Саларко бяха привлечени като свидетели, само защото Андрю бе споменал за тях на полицията. Сержант Тейлър го беше попитал дали има някаква представа кой може да се е обадил на 911 преди него — някакъв мъж с мексикански акцент.
Андрю услужливо ги бе уведомил за съседите отгоре — обзалагал се, че били те, а и бил сигурен, че същата вечер са си били вкъщи. Бебето им ревяло непрекъснато и им пречело да репетират. Андрю бе казал на сержант Тейлър, че това била една от причините да излезе навън, където било достатъчно тихо, за да се съсредоточи, вместо да учи репликите си в една от задните спални на Муни.
Тогава Тейлър попитал Саларко дали не е видял или чул нещо или дали не е звънял на 911. Отначало съседът отговорил отрицателно. Бебето им било болно и със съпругата му били загрижени единствено за него. Но Тейлър се сетил да го попита за статута му на пребиваване, после обяснил, че няма нищо общо с имиграционната служба и че показанията на Саларко могат да се окажат извънредно важни за разследването на едно убийство, което фактически би го поставило в по-изгодно положение пред ла мигра. Харди знаеше, че това вероятно е било цинична лъжа от страна на Тейлър, но бе постигнала целта си — Саларко бе проговорил.
На тротоара пред къщата Харди си пое дълбоко дъх, надявайки се, че ще успее да разговори мъжа отново.
Вратата, която водеше до жилището на Саларко на горния етаж, беше откъм страната на алеята за коли отзад. Малка открита камионетка заемаше по-голямата част от пространството между тази и съседната сграда. Над вратата нямаше лампа и Харди не чу нищо, когато натисна звънеца, но след няколко секунди долови звук от стъпки, слизащи по стълбището. После се разнесе женски глас:
— Si? Que es?5
— Senora Salarco?6
— Si. Pollcia?7
— No. Habla ingles?8 — Харди се напъна да изрови от паметта си малкото испански думи, които знаеше. — Soy abogado de Senor Barttlet9.
— Momento.10
Стъпките се оттеглиха. Харди имаше време да разгледа камиона и сградата. От двете страни на празната камионетка имаше дървени подпори. Не видя инструменти. Прозорците на кабинката бяха спуснати. Къщата беше стара, паянтова и много малка — два пъти по-малка от другите постройки на улицата. Харди се запита как така един нелегален работник може да си позволи наема дори за кучешка колиба в този квартал и си отговори сам, че всъщност къщата едва ли е по-голяма от кучешка колиба и поне отвън — не по- красива.
По стълбите се чуха други стъпки. Този път се обади мъжки глас на английски, макар и със силен акцент.
— Да?
— Господин Саларко? — каза той през вратата. — Казвам се Дизмъс Харди и съм адвокат на Андрю Бартлет. Онзи случай на убийство, помните ли? — Никакъв отговор. — Бих искал да поговоря с вас, ако ми отделите няколко минути.
Саларко не се забави да отвори. Може би, помисли си Харди, в лицето на всеки замесен в случая той виждаше чиновник, който може да му помогне да получи мечтаната зелена карта. Ако беше така, Харди нямаше нищо против да го остави с блажената заблуда.
С червендалестото си голобрадо лице той се стори на Харди много по-млад от двайсет и осемте години, които бяха записани в протокола. Малко над среден ръст, по тениска и джинси, Саларко можеше да мине за щангист със своите масивни ръце, силно развити рамене и тънък кръст. Но лицето — Харди отново се върна на него — беше момчешко.
— Tardes senor…11 — Как беше името ви, моля?
— Харди. Дизмъс Харди.
— Дизмус. Не съм чувал това име.
Харди отвърна жизнерадостно:
— Никой не го е чувал. На ваше място не бих се безпокоил.
Те се качиха по тясното стълбище, което свършваше при друга врата, водеща към хола на семейството. Малко по-голяма от бокс в обща спалня, но спретнато обзаведена от Армията на спасението. На масичката за кафе, в кошничка от мъниста, се мъдреше бутилка вино „Модело Негро“, а до нея — джобно издание на „Сто години самота“. Значи градинарят обичаше да чете, при това сериозна литература. Беше хубаво да го разберат предварително.
Телевизорът беше включен на испански канал. Саларко го изключи, покани Харди да седне на
