Нещо в тона му я накара да преглътне резкия отговор, който й беше на езика. Тя наклони глава.
— Добре. Говори.
— Първо — започна той, — искам да ти се извиня.
— Приема се.
— Но освен това ми е трудно да разбера какво всъщност става. — Той си пое въздух. — Първо миналата нощ тук, после сутринта в кабинета ми…
Тя го прекъсна.
— След това ме обвиняваш в убийство. Не ми излизай с тия приказки, че не разбираш какво става.
— Ейми, кълна се в Бога. Никога не съм те обвинявал в убийство. Изобщо не съм те обвинявал в нищо.
— Колко странно. Аз пък току-що се връщам от Съдебната палата, където Ейб Глицки ме уведоми, че си му казал, че между мен и Алън е имало неприязън. Изглежда това го кара по някакъв начин да ме подозира.
— Не е възможно да съм бил аз.
— Казваш, че не си говорил с него?
— Не. Говорих с него, но само му разказах как се развиха нещата с Бартлет.
— И с мен и Алън.
— Да. Но дори не съм намекнал… Имам предвид… О, я стига, Ейми. Ако Глицки сам е стигнал до този извод… Ако искаш, ще му се обадя утре. Съжалявам, не съм предполагал… — Той я погледна и повтори. — Съжалявам. Тонът й се смекчи. Беше прекалено изтощена за втори рунд.
— Добре, вече казах, че извинението ти се приема. Сега, ако нямаш нищо против, съм уморена, а и твоите две минути свършиха.
Той обаче не помръдна.
— Не исках само да се извиня. — Той наведе глава и си пое дъх. — Исках да те попитам за нас.
— За нас ли? — Тя също си притегли стол и седна до масата. — Първо ме обвиняваш, че съм те прецакала в съда, за да натрупам точки в своя полза. После отиваш при Глицки и някак си успяваш да му пробуташ идеята, че може да съм убила Алън. В цялата тази картинка няма място „за нас“. — Тя млъкна и издиша дълбоко въздух. — Виж, не очаквам нищо от теб, Джейсън. Беше само една нощ. Няма да кажа на никого за нея, така че служебното ни положение не е застрашено. А сега можеш да си вървиш. Всъщност трябва да си вървиш.
— Не е така — каза той.
— Не е ли? Тогава ти ми кажи как е. — Като въздъхна отново, тя поклати глава. — Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, за мен също беше игра, както за теб.
— Не. Е, добре, може би започна като игра. — Той отиде до прозорците и застана с лице към нея. — За миг ми се стори, че нещо става между нас. Имам предвид в личен план. — Той се потупа по-гърдите. — Тук, вътре. — Почака, вперил очи в нея. — Но сигурно съм се излъгал.
Тя не направи опит да му противоречи. Наистина ли очакваше, че ще му повярва? Ако беше казал нещо подобно онази нощ, може би. Защото всъщност беше прав. Между тях се бе промъкнало нещо истинско. И двамата го бяха усетили. Освен физическото привличане, тя почувства някаква дълбока връзка помежду им. А на сутринта той си беше отишъл.
Веднъж ме избудалка, добре. Но два пъти? Не, без мен.
Тишината натежа от напрежение, докато най-после тя я наруши.
— Мисля, че е най-добре веднага да си тръгнеш. Говоря сериозно.
15
На Харди не му се щеше да излиза от къщи след вечеря, но процедурата 707 наближаваше със застрашителна бързина и той чувстваше, че няма избор. След като сама го бе посъветвала отново да вложи сърце в работата си, Франи нямаше как да възрази. И двамата знаеха какви белези бе оставила върху брака им в миналото трудовата етика на Харди и съзнаваха иронията на позицията, която съпругата му бе заела. Ако Харди наистина искаше да се отдаде телом и духом на този случай, това означаваше, че непрекъснато ще му се налага да работи извънредно. Такава беше цената. Затова, когато й каза, че трябва да излезе и да поговори със съседа на Майк Муни, на нея не й оставаше нищо друго, освен да го целуне за довиждане, като дори успя да се пошегува.
— Съпрузи — каза тя. — Какво да ги правиш, нито да живееш с тях, нито да ги убиеш.
Той беше обмислил една стратегия, която, макар и дръзка, не бе невъзможна, и им предоставяше шанс да надхитрят съда на процедурата 707, ако всичко се наредеше според плановете. Вече беше казал на Ву, че може съвсем спокойно да призове всички свидетели, които намери за добре. Независимо от равнодушното поведение, което демонстрираше Джакман, съдия Джонсън нямаше да иска да рискува делото да бъде върнато за обжалване. Той едва ли можеше да засегне защитата повече, отколкото вече го беше направил. А Ву щеше прекрасно да се възползва от това предимство, за да разбере как някои от свидетелите биха се държали на процеса.
Но Харди реши, че може би ще му се удаде да направи още една стъпка, като убеди Джакман, че е в интерес на правосъдието да бъдат допуснати свидетели на самото престъпление. Това определено щеше да е необичайно, тъй като на този вид процедури обвинението трябваше само да докаже, че става дума за случай, който може да се представи на съда, че е налице престъпление и че няма никакво съмнение, че
Съдия Джонсън щеше да се нервира, че на защитата са предоставени само пет дни, за да се подготви за процедурата. Без съмнение ядосан и чувствайки се лично оскърбен, той щеше да е склонен да задоволи желанието на областния прокурор да обяви Андрю за възрастен — повече от Бранд или Джаксън имаше интерес да постави Ву на мястото й — но Харди и Ву щяха да се постараят до понеделник съдията да научи, че защитата смята това неприемливо бързане за въпрос, подлежащ на обжалване. И ако въпреки всичко Джонсън не отменеше датата, поне щеше да се стресне от заплахата за обжалване и можеше да позволи на защитата да призове свидетели, свързани с главното дело като функция от петия критерий за податливост — тежестта на обвинението.
Ако Харди и Ву успееха да постигнат това, Андрю щеше да се сблъска не с обикновена административна процедура, а де факто със съдебен процес. И ако загубеше на 707, в най-лошия случай Харди и Ву щяха да получат два шанса да изслушат тезата на обвинението. И да я оспорят. И дори Андрю да загубеше отново на процеса за възрастни, Харди все още можеше да обжалва, като се обоснове, че са били принудени да се явят на 707, преди да са се подготвили както трябва.
Харди знаеше, че това е не само смело и рисковано, но щеше да предизвика истинска бомба в съда. Знаеше обаче, че понякога върши работа.
Затова, когато свърна по Бомон Авеню, първата пресечка след булевард Гиъри, той бе обзет от умерен ентусиазъм. Отдясно зееше огромно празно пространство, където зави и паркира. Беше шофирал със свален покрив на своето кабрио — нямаше мъгла и вятърът, който духаше през последните дни, най-после беше отслабнал. Остана в колата си, под открито небе, като се опита да се проникне от сцената на престъплението. Нямаше закъде да бърза, затова реши да чака, да наблюдава и да слуша. Ако искаше идването му тук да има смисъл, трябваше да си даде време.
Пресечката беше къса. Единайсет сравнително малки двуетажни здания се гушеха между главната артерия на Гиъри и съседната улица, която беше Анза. Търсеният адрес беше четвъртата сграда откъм Анза — най-малката на улицата, поне отвън. Разположена малко по-назад, тя беше и единствената сграда с морава отпред, с алея за коли и с отделен гараж отстрани. Прозорците на горните етажи светеха, а на долния, където беше жилището на Муни, тънеха в мрак.
Най-сетне той дръпна ръчната спирачка, взе бележника си от седалката до него, излезе от колата и се облегна на една от уличните лампи откъм неговата страна. Общо шест на брой, като по чудо всичките
