и се отправихме към паркинга.
— Каква е връзката ви с господин Хес?
— Нямаме връзка. Запознахме се при Лу и му позволих да ме целуне един или два пъти, докато вървяхме към паркинга. Наистина не си спомням съвсем ясно.
— Добре. Съдейки по мястото, където е бил убит, много е вероятно господин Боскачи да се е отбил при Гърка.
Случайно да сте го забелязали там?
— Не.
— Помните ли да сте чули изстрел?
— Не.
— Добре. След като открихте тялото, какво направихте?
— Обадихме се на 911 от клетъчния телефон на Бари и повикахме полиция.
— А после? Обадихте ли се на някой друг?
— Позвъних в дома на господин Харди, но той не си беше вкъщи. Децата му ми казаха къде е и аз го открих в ресторанта.
— Защо му се обадихте?
— Защото ми е шеф и си помислих, че ще иска да узнае за Алън веднага.
— В случая действаше ли и като ваш личен адвокат?
— Мой личен адвокат?
— Да.
— Не ви разбирам. По какъв въпрос?
— Смъртта на господин Боскачи.
— Не. Защо ще ми е нужен адвокат… — Тя млъкна.
— Снощи той доста успешно ви предпази да не водите подобен разговор нито с мен, нито с друг. Разисквахте ли това на четири очи?
— Не. Аз бях пияна. Затова не говорих снощи. Вие бяхте там. Разменихме няколко думи, не помните ли? Разбрахме се да ме разпитате днес.
— Така е. Обсъдихте ли с господин Харди показанията си днес?
— Само, че се готвя да дойда и да ги дам.
— Нищо за съдържанието им?
— Не.
— Значи снощи не се обадихте на господин Харди с цел да присъства на местопрестъплението в качеството на ваш адвокат?
— Не, разбира се, че не. Не ми трябваше адвокат.
— Добре, госпожице Ву. Благодаря ви за съдействието.
Приставът предложи на Линда да се срещне със сина си в централната зала за посетители, много по- голяма от стаята, която бяха използвали последните два пъти. Тя му каза, че предпочита малката стая, тъй като иска да разговаря със сина си в по-интимна обстановка. Но той й отвърна, че е невъзможно, защото стаята за срещи на адвокатите с клиентите им в момента е заета. Тук държаха много деца и всичките си имаха адвокати и родители. Затова тя зачака права — имаше само дванайсет стола — и закрачи до гимнастическия салон и обратно. Най-после се освободи един стол и тя седна между две жени, едната латиноамериканка, другата афроамериканка. Изведнъж си даде безпощадна сметка, че е единствената бяла жена тук.
Със сведен надолу поглед Андрю влезе с провлечената си, леко разкрачена походка, кършейки малко пресилено рамене. Тя се запита каква е тая мода сред тийнейджърите да се държат враждебно и предизвикателно, после се опита да си спомни кога Андрю беше възприел тази походка. Според нея беше по времето, когато престана да й говори — всъщност престана да говори с всички в семейството — преди три или четири години.
Но какво можеше да стори тя? Родителите не бяха в състояние да контролират децата си или да налагат дисциплина. Не и в днешния свят, когато всички порастваха толкова бързо, когато телевизията, филмите и интернет заливаха хлапетата с една и съща култура, караха ги да се обличат по един и същи начин, да говорят на един и същи жаргон, дори да се движат еднакво. Линда смяташе, че е неспособна да наложи влиянието си срещу такава неумолима и вездесъща сила. Ако се опиташе да ги научиш на обноски, да ги възпиташ и дисциплинираш, да моделираш поведението им, те просто не те допускаха до себе си. Дори нямаше смисъл да опитваш, щяха да те намразят още повече заради това. Трябваше да бъдеш техен приятел, ако ти разрешаха, а иначе да ги оставиш намира. Можеше да се надяваш най-много, че накрая ще го надраснат и отново ще влязат в пътя. Но Линда беше сигурна, че това е извън контрола й.
Вътрешната преграда й попречи да го прегърне. Липсваше и контактът. Може би се дразнеше, но слава Богу, още й позволяваше да го прегръща от време на време. Наистина, правеше го неохотно и отговаряше на прегръдката й без всякакъв ентусиазъм. Но все още беше нейното малко момченце и тя не знаеше друг начин да стигне до сърцето му.
Андрю придърпа стола си и седна срещу нея. Не му бяха сложили белезници. Можеха да си държат ръцете през парапета, който ги делеше, макар че Андрю сигурно нямаше да иска.
— Здравей — каза тя.
— Здравей.
Мълчание.
— Не се ли радваш да ме видиш?
— Разбира се. — Пауза. — Благодаря, че се отби.
— Хал и Алиша ти пращат много здраве.
— Не се съмнявам.
— Не искаш ли и ти да им изпратиш поздрави?
Очите му бяха безизразни.
— Защо не.
За миг тя се уплаши, че повече нямат какво да си кажат. Направи нов опит.
— Всичко наред ли е?
— Да.
— Наистина ли?
Вдигане на рамене. Отново мълчание.
— Изглеждаш ми малко уморен. Хранят ли те добре?
— Аха. — Той въздъхна дълбоко и най-после каза нещо съществено. — Адвокатката ми беше тук преди малко.
— Знам. Обади ни се.
— Какво ви каза?
Линда се опита да звучи жизнерадостно, но новината не беше особено оптимистична.
— По твоя случай ще работи още един адвокат от нейната фирма. Казва, че бил наистина добър.
— Ти какво очакваш да каже, че е лайнар ли?
— Ами… — Тя предпочиташе да не използва такъв език, но не искаше да казва нищо, което би могло да прозвучи като поучение. Не и при тези обстоятелства, с всичките неприятности, които му се бяха струпали на главата.
— Разказала на Хал и за тези критерии, според които могат да те задържат тук.
— Да — отвърна той. — Хотел „Риц“.
Линда въздъхна.
— Харесваш ли я?
— Кого?
— Ейми. С Хал мислим, че си върши работата чудесно, а сега води на помощ и този старши партньор. Но ако не я харесваш…
— Всъщност не ме интересува. Наред е, струва ми се.
Няма значение.
