Глицки опипа несъзнателно корема си.
— За щастие — продължи той, — за разлика от друг път разполагам с достатъчно хора. Двама инспектори от отдел „Престъпления от общ характер“ проучват алибитата, а Белу и Ръсел от „Убийства“ ще разпитат всички, които Алън е уволнил. Марсел също пожела да се включи в разследването, ако трябва, да излезе и на улицата. И, разбира се, аз.
— Ти какво ще правиш?
Глицки рязко си пое дъх.
— Ами, като се има предвид липсата на каквито и да е улики, главно ще развивам теории. Но не се оплаквам.
Поне става въпрос за убийство. Нещо, в което ме бива.
Трея остави чашата си, протегна се и сложи ръка на рамото на Глицки.
— Пак ли те боли стомахът? Може би трябва да отидеш на лекар.
— Не.
— Не на кое?
— И на двете.
— Не искаш да отидеш на лекар?
Глицки изсумтя.
— Обиколил съм достатъчно лекари. Започнеш ли веднъж да ходиш по доктори, няма край. Нямам намерение да им позволя да ме разрежат пак, само за да разберат какво е.
— Но каквото и да е, продължава да те боли.
— Знам защо — Глицки смекчи тона си. — Пренапрегнат съм. Чакам да щракне капанът и докато това стане — или разбера, че няма да стане — ще бъда нащрек.
— За какъв капан говориш?
— Имам чувството, че се занимавам с нещо, в което не съм толкова добър.
— Въобразяваш си. Ти вършиш страхотна работа като заместник-началник. Всички го признават.
— Вчера не изглеждаше така, когато ме награкаха заради ЛеШон.
Трея махна с ръка.
— Бяха само лешоядите от медиите, Ейб. Знаеш го. Не можеш да ги приемаш сериозно. Аз говоря за хора като Кларънс и Франк Батист. Кмета. Кати Уест. Чувам само хубави отзиви за теб, а там, където работя, това означава нещо.
Глицки сви рамене.
— Правя, каквото искат от мен. Дрънкулките, с които са ме накичили, лъщят. Но отвътре аз не съм като тези хора.
— Кои хора? — Франк, Кларънс, кметът — всички онези, с които се срещам — той отново притисна корема си. — Те са политици. Освен това си имам моята малка тайна и не мога да престана да мисля, че някой ден ще я разкрият.
Трея заговори загрижено:
— Може би трябва да поговориш с някого?
— Какво имаш предвид, психиатър ли? — Той избухна в безрадостен смях. — Та да тръгнат приказки, че съм превъртял? И без това половината ме мислят за луд, а другата половина ще решат, че симулирам. Ще се простя завинаги с репутацията си.
— Не е нужно да бъде психиатър. Може би психолог.
— И как този човек ще смъкне бремето от душата ми?
— Той улови ръката й. — Освен това, нали говоря с теб.
Трея не се предаде.
— Но аз не мога да ти помогна.
— Но как, ако не му разкажа за онова. А аз не мога. Знаеш, че не мога.
— Непрекъснато повтаряш това. Но нали съществува такова нещо като лекарска етика. Информацията, която споделя пациентът, е поверителна.
— Да, на теория. Но в истинския живот те дрънкат през цялото време. Плъзне ли веднъж слух, а ти знаеш какви са ченгетата, ще започнат да ми задават въпроси. И докъде ще ни доведат те?
— Но поне ще ти олекне.
— Прекрасно. Само дето кариерата ми ще е съсипана, а може да попадна и в затвора. Как ти звучи това? Няма оправдание за убийство.
— Не беше убийство. Беше самозащита. Все повтаряш, че е било убийство, но не е вярно.
— И така да е, но едно ченге беше убито. А аз станах съучастник в прикриването на престъплението. И ако това излезе наяве, дори да не ме затворят, край с кариерата ми. — Той си пое мъчително въздух. — Ще трябва да си нося кръста, това е. Не е толкова страшно.
Ала като каза това, стегна челюсти и белегът, пресичащ устните му, побеля от напрежението. Трея, самата тя притеснена, постави ръка на бедрото му и той я покри с длан, като я стисна силно. Когато спазъмът премина, отпусна хватката си.
— Не е толкова страшно — повтори той.
Когато влезе в спалнята, Трея остави книгата си.
— Кой беше?
— Марсел.
Тя погледна часовника на нощното шкафче: 10:42.
— Толкова късно?
— Разрешил съм му да ми звъни по всяко време.
Тя му се усмихна.
— Разбира се — и потупа леглото до себе си. — Ела, седни тук. Какво е открил Марсел?
— По-скоро какво не е открил. Никой не е чул нищо.
— Какво имаш предвид?
— Имам предвид, че Марсел изпрати екип да почука на всяка врата в радиус две пресечки от паркинга Ол-Дей. Това прави общо четирийсет и четири адреса, което е джакпотът. Никой не е чул никакъв изстрел, включително обущарят на ъгъла на няма и петнайсет метра от мястото на убийството, който още бил отворен по това време.
— Може би просто не искат да кажат.
— Може би. Голям процент хора не биха си нарушили спокойствието, за да тръгнат да спасяват човечеството. Но все се надявах, че между тези четирийсет и четири души ще се намерят поне двама съвестни граждани. Обаче не. Макар повечето да признавали, че са си били вкъщи, никой не бил чул нищо.
Трея седна в леглото.
— Толкова ли е необичайно това?
Глицки вдигна рамене.
— Знаеш ли как звучи изстрелът от деветмилиметров пистолет? Като черешово топче. Чуваш го през една пряка, спираш се и си казваш: „Какво беше това?“
— И никой не е чул нищо? Може убиецът да го е застрелял от кола, през смъкнатото стъкло на прозореца?
— Възможно е — каза Глицки. — А може да е имал заглушител.
— Какво означава това? Освен че е притъпил шума от изстрела?
— Означава, че може да е бил професионален убиец. В такъв случай най-вероятно вече е избягал в друг щат. Но ако е бил професионалист, това означава също, че някой го е наел. И трябва да търсим другаде.
Харди притежаваше четвърт дял в един от най-старите барове на Сан Франциско, „Литъл Шамрок“, на ъгъла на Девета улица и Линкълн, точно срещу парка Голдън Гейт. Мажоритарният собственик беше братът на Франи Моузес Макгуайър, още една емоционална жертва на паметната престрелка. Прекият път от
