къщата на Хуан Саларко до дома му минаваше точно през бара и Харди можеше да се отбие при шурея си за едно малко преди лягане.
Беше станало късно. След като пожела лека нощ на Саларко, Харди се отправи към колата си и, докато разговорът беше още пресен в паметта му, прослуша касетата два пъти едно след друго. Освен че си бе водил бележки по време на самия разговор, той записа и идеите, които му хрумваха след всяко прослушване, и така неусетно мина един час, който му се стори като пет минути.
Барът, дълго и тясно помещение, което леко се разширяваше в дъното, бе претъпкан и на Харди му стана ясно от пръв поглед, че няма шанс да си намери място на самия плот. А дори и да успееше, навалицата нямаше да позволи на Моузес да размени няколко думи с него. В нощи като тази Харди понякога събличаше сакото си, грабваше парцала и помагаше на шурея си. Едно време и той беше барман, при това добър.
Но тази вечер не беше в подходящо настроение. Беше прекалено претъпкано, прекалено шумно, прекалено горещо. От джубокса ехтяха някакви стари парчета на Маршал Тъкър. Може би трябваше да се прибере у дома.
Тъкмо се канеше да си тръгне, когато съзря Уес Фарел и приятелката му Сам Дънкън да си проправят път навътре. Сам беше красива, дребна тъмнокоса жена, някъде към четирийсетте, която ръководеше консултация за жени, станали жертва на изнасилване, недалеч от Хейг Стрийт.
— Нали не си тръгваш? — каза Фарел. — Тъкмо когато ние пристигаме.
— Мина ми през ума. Ще трае цял час, докато получиш едно питие.
— Лесно ще го уредим — рече Сам. — Познаваме собственика. Хайде, ела.
Сам улови Харди за ръка и тримата се запровираха през тълпата. Когато се измъкнаха от „гърлото на бутилката“, се отвори достатъчно място и дори можеха да се движат свободно, стига на някого да не хрумнеше да танцува полка. Харди забеляза, че Фарел бе захвърлил официалното си облекло и надянал запазената си марка, една от тишъртките, на която пишеше: „Бъди повече или по-малко специфичен“. Зад рамото на Харди Сам тъкмо казваше, че стига той да черпи, тя би искала уиски „Чивас“ с лед, а Уес — една халба тъмна бира. Харди можел да си поръча каквото иска.
— Благодаря — каза й той. Провря се под бара, вдигна ръка, за да поздрави Моузес, и му извика да не се безпокои, сам щял да си вземе питиетата.
Когато се върна с чашите, Фарел смушка Сам и рече:
— Кажи му.
— Какво да ми каже? — попита Харди.
Сам опита уискито си и кимна одобрително.
— Не помня как стана дума.
— На вечеря — опресни паметта й Фарел. — Започнах да ти разправям за историята с Ейми.
— Точно така. — Тя се обърна към Харди. — Той спомена това момче, Андрю Бартлет, и аз казах, че знам нещичко за него. Бях го прочела във вестниците. Интересуваше ме, понеже когато бях млада и глупава, понякога се мотаех с Линда. — И поясни, като видя недоумяващия поглед на Харди. — Майка му.
— Какво искаш да кажеш с това, че си се мотаела?
Тя сви рамене.
— Ами точно това. Обикаляхме баровете, запознавахме се с разни типове. Беше преди да срещна истинската си любов, разбира се. Но ако на някое момиче много му се искаше да му излезе късметът, трябваше да се държи за Линда. Тя привличаше мъжете като магнит. Сигурно си мислиш „и какво от това?“ Нали?
Всъщност Харди си мислеше тъкмо това. Сега волното дете Линда Бартлет бе омъжената Линда Норт и освен факта, че Сан Франциско продължаваше да бъде едно малко затворено клюкарско село, нямаше нищо кой знае колко забележително в това, че тя и Сам Дънкън се бяха впускали в лов на мъже на младини. Но Харди каза:
— Продължавай.
— И тъй като става дума за право, а то, по дефиниция, би трябвало да е безкрайно завладяваща материя, казвам аз на любимия: „Нищо чудно, че хлапето е загазило. С баща, който е избягал, и с майка, която не му е обръщала никакво внимание“.
— Значи Андрю се е навъртал наоколо, докато вие с Линда сте се мотаели?
— Наоколо в смисъл, че съществуваше. По онова време трябва да беше тригодишен. Но Линда беше готова веднага да го зареже, щом се появеше някой мъж. Дори го взимах у нас няколко уикенда, когато тя хукваше с някого. Беше най-сладкото момченце, ако обичаш тригодишни хлапета, а те, общо взето, не са моята слабост. Но дори и така, Линда беше жена, която не е трябвало да става майка. За нея момчето беше единствено неудобство. Искаше да си гледа кефа, а той само й се пречкаше.
Сам отново отпи от уискито си.
— Всъщност това е една от причините да спра да излизам с нея. Просто ми стана ясно що за човек е. Сигурно и аз съм доста повърхностна — затова Уес ме обича, — но това нейното никъде го нямаше, да пренебрегва до такава степен собствения си син. Накрая вече направо не можех да издържам да гледам това.
Фарел се намеси:
— Този факт може да се окаже важен за теб, Диз, защото…
— Хей! — Сам го перна по ръката. — Извинявай много, но ще ме оставиш ли да продължа? Много добре схванах какво имаше предвид на вечеря.
— Слушам — каза Харди.
— Благодаря. Та въпросът е — тя хвърли отровен поглед на Фарел, — че фактически момчето е имало труден живот, особено в ранните си години. Затова въпреки представата за повиваното в памперси богаташко синче, каквато навярно създава, всъщност той е изоставено дете, възпитано — ако мога да употребя тази дума — от една емоционално нестабилна, ако не и открито тормозеща го майка.
— Мислиш, че го е тормозела?
— Не знам дали го е малтретирала в смисъл, че го е биела или нещо такова, но мога да гарантирам, че в душата му са останали дълбоки белези. И накрая, въпросът е там, че…
— Аха — каза Фарел. — Въпросът.
— … че в много правораздавателни системи, но особено в Сан Франциско, умният адвокат на защитата — като моя многоуважаван съквартирант тук — би се възползвал незабавно от всяка възможност да представи криминално проявения си клиент като жертва на нещо — и злоупотребата с дете е може би на първо място.
— Добро попадение — каза Харди.
— Андрю съвсем законно попада в този клуб.
— Ако можеш да го впишеш в досието му — каза Фарел, — може и да не го отърве, но със сигурност няма и да навреди.
— Не — отвърна Харди. — Не си представям как би могло.
17
— Имаме проблем.
Седнал зад бюрото си, Харди покани Ву да влезе. Тази сутрин тя се бе облякла и гримирала много грижливо. Често го правеше и само по себе си не беше нещо необичайно. Но в тъмносиния си костюм на фини райета изглеждаше толкова различно от жената с тежък махмурлук, увита в хавлията на дъщеря му, че Харди примигна при вида на тази метаморфоза. Той бе прослушал отново касетата, записана в дома на Хуан Саларко — нещо в нея продължаваше да го смущава, — и сега свали слушалките от ушите си, като се обърна към Ву.
— Давай.
— Той е писател.
— Кой? Андрю?
Тя кимна.
