Адвокати на защитата

избрали за главната роля.

— Какво общо има това? — попита Андрю.

Харди запази небрежния си тон:

— Говоря за актьорско майсторство, Ейми, за какво друго.

— Аз не играя. Това е, което наистина се случи. — Мълчание. — Наистина.

Харди кимна, подсмихна се отново и се обърна към Ейми:

— По дяволите — каза той. — Много впечатляващо. Говоря сериозно. Ако бях съдебен заседател, щях да съм страшно разколебан.

— Аз също — рече Ву. — Ще го привлечем като свидетел.

Харди погледна момчето.

— Винаги е много трудно да се реши дали подсъдимият да се призове като свидетел или не. Но в случая си имаме работа с актьор от световна класа и ще е срамота да не се възползваме.

— Защо говорите така? Не играя никаква роля. Казвам ви истината.

Харди отново се обърна директно към Ву.

— И наградата печели…

— Казвам истината, дяволите да ви вземат!

Харди не отвърна на предизвикателството. Оттегли се обратно в неутралния си ъгъл и пак се облегна на стената, като скръсти ръце.

— Кажи му ти, Ейми.

— Андрю — подхвана тя. — Андрю, погледни ме.

Той откъсна измъчения си поглед от масата.

— Господин Харди е скептичен, защото в „Перфектен убиец“ ти описваш същата история, която…

Андрю скочи като ужилен.

— Откъде знаете за разказа? Аз никога… — Той хвърли поглед към ъгъла, където Харди стоеше като паметник на безгрижието. Никаква помощ оттам. Обърна се отново към Ву. — Никога дори не съм го разпечатвал.

— Знаем — отвърна Ейми. — Но го имаш запазен на диска.

Харди заговори:

— Процедурата е стандартна, Андрю. Полицията извършва обиск и преглежда файловете в компютъра ти, прочита електронната ти поща. Това е единственото ми възражение срещу историята ти. Иначе е написана добре. Напомня ми малко Холдън Колфийлд17, но не си взел предвид последните технически постижения. Не ти ли хрумна, че ще обискират дома ти? Че ще преровят всичко, за да се доберат до някоя улика?

Андрю се сви на чина с наведена глава и безпомощно увиснали рамене. Оставиха го минута-две да осмисли новата информация, доста дълго време при дадените обстоятелства. Най-накрая той въздъхна и вдигна глава.

— Вижте — каза той. — Не играя роля. Казвам ви истината, разберете. Разказът ми е измислен. Героят ми е измислен.

— Тревор — обади се Ву.

— Точно така, Тревор. Този Тревор…

Харди го прекъсна:

— Андрю, това е най-изобличителният документ, който някога съм чел, а съм доста дълго в тази игра. Никой съдия на света не би те оправдал, ако прочете това, а той с положителност ще го прочете. Колко разказа, подобни на този, имаш в компютъра си?

— Нито един.

— Слава Богу — каза Ву. — Какво, по дяволите, си мислеше, че правиш, Андрю?

Той й се озъби:

— Мислех си, че пиша разказ. Нали знаете? Плод на авторовото въображение.

— Всички сме чували за авторовото въображение — каза Харди. Не беше помръднал от мястото си в ъгъла до вратата. — Но това просто… Изобщо не вярвам, че е измислица.

— Вярвайте каквото си щете. Не сте ли чели „Престъпление и наказание“? Или „В дан на удоволствието“ от Джон Ланчестър?

— Чела съм и двата романа — каза Ву. — И какво от това?

— Ами, току-що бях прочел „В дан на удоволствието“ в началото на годината, когато започнаха проблемите с Лора. — Очите му шареха между адвокатите му. — Когато започнахме да репетираме с Майк, тя… също като Джули от разказа ми толкова се прехласна по него, че ме накара да се усъмня. Всъщност заради това скъсахме.

— Това го няма в разказа — каза Харди. — Скъсването.

— Не — отвърна Андрю. — Точно затова историята е измислена. Споменах ли го вече? Струва ми се, че да.

Устните на Харди се усмихваха, но не и очите.

— Не знам кой ти е втълпил, че сарказмът представлява мощно оръжие в един дебат, Андрю. Който и да е бил, не ти е направил услуга. Разбирам, че си измислил историята си. Не е толкова трудно да се схване. Но трябва да признаеш, че много неща вътре изглеждат така, сякаш са почерпани от собствения ти опит. Искаш ли да ни разкажеш по-подробно за това или не?

Андрю се размърда неспокойно. Обърна се за подкрепа към Ву, която като че ли бе по-склонна да му съчувства, но физиономията й остана каменна. Най-после проговори:

— Когато написах това, ревнувах Лора от Майк. Исках да се поставя на мястото на онзи странен тип от книгата на Ланчестър.

— И си успял — каза Ву и добави, като се обърна към Харди. — „В дан на удоволствието“.

— Трябва да я прочета — рече Харди с привидно безразличие.

— Накрая — продължи Андрю — тъкмо по тази причина не изпратих разказа никъде. Беше прекалено банален. Искам да кажа, един наистина умен тип, който всъщност е побъркан. Сюжет, експлоатиран милион пъти. Освен това смятам, че краят не ми се удаде. Исках Тревор да измисли наистина уникален начин, по който да извърши убийствата, но в последна сметка пак прибягнах до пистолет.

Харди усети, че го обхваща някакво сюрреалистично чувство за дезориентация. Пред него седи клиент, обвинен в убийство, а единственото, което прави, е да обсъжда сюжета на разказа си, който може да го окачи на бесилото.

— Имаш ли публикувани творби? — попита той.

— Не. Но съм ги пращал на много издатели. Получих много любезен отказ от списание „Максуини“ за една от тях, всъщност поощрение.

— Радвам се за теб. — Най-после Харди си придърпа един стол и седна до масата. — Слушай, Андрю, при всички положения трябва да поразчепкаме малко този разказ. Не можеш да отречеш, че той те представя във възможно най-неблагоприятна светлина.

— Но разказът не е толкова лош — каза Андрю.

— Не, той е превъзходен — отвърна Харди. — Само че не говоря за литературните му достойнства. Говоря за събитията и мотива около тези две убийства, които действително са били извършени, за които си обвинен и които доста точно са отразени в разказа, написан от теб два месеца по-рано. Две убийства — на учителя и на приятелката ти. Пистолетът на баща ти. Дори алибито ти.

— Не забравяй любимия ми момент — каза Ейми. Тя извади текста, който бе принтирала в офиса си, отгърна на нужната страница и почете на глас: — Става дума за оръжието. Ето какво казва твоят герой. Ами ако се отърва от оръжието? Дори да открият по-късно куршумите, няма да бъдат в състояние да направят балистично сравнение. Проверявам, за да се уверя, че пистолетът не е произведен в Израел, където стрелят с оръжията, преди да ги продават. После информацията от балистичната проба се вкарва в компютъра заедно с името на купувача, така че дори да не открият оръжието, могат да идентифицират притежателя му.

— Вярно е — заинати се Андрю. — Така постъпват. Открих този факт, докато правех проучванията за разказа си.

— Браво на теб — каза Харди. — Но това не е най-важното. Дай на мен, Ейми.