— Просто лош късмет. Като взех пистолета, исках да разбера как се чувства човек, когато стреля. Затова отидох една нощ на брега и гръмнах няколко пъти.
— От вътрешността на колата?
— Не, отвън. Някоя гилза трябва да е рикоширала и да е влязла обратно през прозореца.
— Възможно е — каза Харди. — Но си остава фактът, че си носил оръжието със себе си поне няколко седмици, след като казваш, че вече не си имал намерение да го използваш. Освен, разбира се — Харди направи пауза, — ако истината е друга.
— Трябваше да го върна на мястото му. Сега осъзнавам това. О, и още нещо, току-що си спомних…
— Току-що си спомни? — каза Харди. — Не започвай да си спомняш разни неща сега, Андрю.
— Не, става дума за разказа, нещо, което определено е трябвало да направя, което Тревор направи, когато излезе да се разхожда. Той намери за уместно да влезе в онзи магазин и да разговаря с продавача, спомняте ли си?
— Съвсем живо — отвърна Харди. — И какво?
— По време на моята разходка, на истинската ми разходка онази вечер, аз не направих нищо подобно. Не съм се отбивал в никакъв магазин. А би трябвало, не намирате ли? Тревор е помислил за това, значи трябваше и аз да помисля.
— Страхотно — рече Харди. — Това се казва напредък. Все пак проблемът, до който стигнахме, е че не си върнал пистолета в чекмеджето на баща си. И господин Саларко случайно го е забелязал у Муни. — Той направи три крачки към стената и се обърна. — Андрю, уверявам те, че съм много по-мек от всеки друг, който би те разпитвал в съдебната зала. Искам да упражним отговорите ти, така че да имаме възможност да… може би… да им придадем по-позитивно звучене, когато и ако се изправиш пред съдията. Ще ми съдействаш ли?
— А имам ли друг избор?
Харди отвърна остро:
— Вече ти казах. Другият ти избор е да пледираш виновен, както Ейми ти предложи още в самото начало, ако — и тук има едно голямо „ако“ — прокурорът още е склонен на споразумение. Това ли искаш? Не? Добре, тогава ето последният ми въпрос. Лора оставаше ли понякога в апартамента на Муни, след като ти си тръгваше? Известно ли ти е, дали после изобщо я е закарвал до вкъщи?
— Да.
— Също като в разказа ти?
— Освен ако не са… — Той се поколеба.
— Правили секс? Сигурен ли си? — Андрю забави отговора си и Харди го атакува. — Да! Отговорът е да, Андрю. Ти си сигурен в това. Ако застанеш някога на свидетелската скамейка, няма да има абсолютно никакво съмнение. Ясно ли ти е?
Укротен, клиентът му кимна.
— И да не съм сигурен, съдебните заседатели пак ще решат, че имам мотив.
Стиснал устни, Харди кимна.
— Добре, Андрю. Правилно. А ти си убеден, че не са правили секс, защото двамата с Лора сте го обсъждали, така, както сте обсъждали всичко останало, нали?
— Да, сър, точно така.
— И понеже сте си казвали всичко, ти си знаел всичко важно за нея и за живота й, така ли е?
Андрю изведнъж застана нащрек.
— Да, горе-долу всичко — отвърна той. — Всичко важно.
— Андрю — Ву не можа да издържи. — Господин Харди ти намеква, че Лора е била бременна. Знаеше ли го?
— Съобщиха ми след аутопсията.
— Но преди това? Не знаеше ли, че тя носи твоето дете?
Харди попита:
— Помниш ли онази ДНК проба, която са ти взели, когато са те арестували? Обадиха се да ни съобщят резултатите, малко преди да дойдем тук днес. Бебето е било твое.
— Така и трябва — отвърна Андрю. — Няма начин да е другояче.
— Но не го знаеше, докато Лора беше жива? — попита Ву. — Че е била бременна? Не ти е казала?
— Не. Не е.
Очите на Андрю помръкнаха. Той току-що бе уверил адвокатите си, че с Лора си споделят всичко — най-интимните си тайни — а ето че не бе имал ни най-малка представа за бременността й. Харди, убеден, че никога досега не бе имал по-ненадежден клиент, хвърли бърз поглед на Ву.
Андрю изглежда го забеляза.
— Положението е лошо, нали?
Харди разтърка с длан челото си.
— Може би е време да направим кратка почивка — каза той.
18
Харди имаше среща за обяд, а Ву остана с Андрю, за да изготви списъка на свидетелите си и да преговорят алибито му, както и всички слаби пунктове, по които смяташе, че Бранд ще я атакува на предстоящото дело. Напредваха бавно и мъчително. Да измъкваш информация и — или — да получаваш съдействие от Андрю бе все едно да вадиш зъб без упойка. Привършиха в ранния следобед.
Рей Котрел вървеше нагоре по хълма към бараките, когато Ву излезе на слънчевата светлина. Той стигна портала малко преди нея и го отвори. Благодари му и Котрел се възползва от възможността да завърже разговор.
— Как мина днес? — попита той.
Тя направи гримаса и сви рамене.
— Добре, предполагам.
— Не изглеждаш особено въодушевена.
— В интерес на истината, той е доста потиснат.
— Все пак го заплашва доживотна присъда. И ти би била потисната на негово място.
— Сигурно. — Тя замълча за миг. — Може ли да те попитам нещо?
— Разбира се.
— Ти присъства в залата, когато Андрю отказа да се признае за виновен. Когато заяви, че не го е извършил. Именно това го изложи на риска от доживотна присъда.
— Да. Какъв е въпросът?
Тя внимателно подбра думите си, преди да започне:
— Ти знаеш добре как стоят нещата тук. Виждал си много деца като него. Според мен Андрю трябваше да се съгласи с осемгодишната присъда. Той просто не разбира, че каквато и да е истината,
— Може би според него фактът, че е невинен, има значение. Ако наистина е невинен.
Разстроена, тя поклати глава.
— Въпросът не е в това.
— Той вероятно си мисли, че е.
— Исках да те попитам следното. Защо Андрю не осъзнава, че най-важното е да се възползва и от най-малкото предимство? Има си система, която функционира по определен начин и той в никакъв случай не е в негова полза. Защо просто не приеме най-добрата сделка, която му се предлага? Дали само понеже съм адвокат виждам нещата толкова ясно?
Котрел впери очи в някаква точка зад нея.
— Може би.
— Добре. Но виж какво — каза тя. — Дори ако е невинен, пак би могъл да се съгласи на споразумението, а през това време баща му да наеме екип от частни детективи, които може би ще открият
