Тя му подаде страниците и той ги прелисти към края.
— Какво ще кажеш за тази част, Андрю? Как, мислиш, ще погледнат на теб съдебните заседатели, ако прокурорът им прочете на глас този откъс, а той несъмнено ще го направи?
— Хей! Няма такова нещо! — Андрю понечи да стане. — Не съм написал Майк и Лора, а Джули и Майлс. Имената на героите ми.
— О, прав си, извинявай! Сигурно ми се е сторило, че имаш предвид Майк и Лора, затова го прочетох така. Грешката е моя. — Харди остави листовете на масата и погледна клиента си. — Слушай, Андрю. Всичко това не само много се доближава до случилото се в действителност, но говори за умисъл и предварително планиране. Освен това е изпипано хитро. Нали си спомняш, това беше един от критериите, които се готвим да опровергаем.
Андрю отново се сви на чина и скръсти ръце. Като се имаше предвид надигналата се катастрофа, изражението на лицето му беше почти спокойно.
— Добре — Харди смени темата. — Нека се върнем към ревността ти.
— Никога преди не бях изпитвал подобно чувство. Беше толкова… завладяващо. Щом Лора заговореше за Майк, веднага я прекъсвах. Не можех да търпя да я слушам. Предполагам, че започнах да се държа като пълен идиот.
Ву наостри уши.
— Как по-точно?
— О, по всевъзможни начини. Свалях приятелките на Лора. Нагрубявах я пред другите. Апострофирах Майк…
— Но не си прибягвал до физическо насилие?
— Не.
— Никога? — натърти Харди. Този факт беше от онези, които в никакъв случай не биваше да остават недоизяснени. — Никога ли не си я удрял? Никой ли не те е виждал да го правиш?
— Никога не съм я удрял — каза той. — Не бих я наранил. Аз я обичах.
— Добре. — Харди забарабани с пръсти по масата. — Нека се върнем пак на разказа. Как смяташ, че трябва да постъпим с него?
Андрю въздъхна.
— Това е измислена история. Не знам какво друго да кажа. Героят не съм аз. Джули не е Лора, Майлс не е Майк. Има десетки факти, които не отговарят на действителността.
— Назови ми някой съществен — подкани го Харди. — Нещо, което би се отразило върху преценката на съдебните заседатели.
— Ами, главното е, че в разказа Тревор спи с много други момичета. А аз не съм го правил.
— Да не би да си девствен? — попита Харди. — Разказът не звучи, сякаш го е писал девственик.
— По онова време бях — каза Андрю и в гласа му се промъкна нотка на гордост. — Представях си какво би чувствало и правило момче като Тревор.
— Чудесно — Харди продължаваше да дълбае. — Но е малко пресилено да наричаш това главното, Андрю. Може би ще ни кажеш нещо за престъплението, по какво убийството в историята се различава от истинското.
Момчето потърси погледа на Ву за подкрепа, но тя също очакваше отговора му.
— Добре — каза той най-накрая. — Добре. В разказа си пиша, че Тревор почти е решил да не използва пистолета на баща си, нали? Той разбира, че ако го стори, ченгетата ще го свържат с престъплението. Щом съм разбрал това достатъчно ясно, когато съм го писал преди четири или пет месеца, какъв смисъл би имало да си послужа с пистолета на Хал?
Харди сви рамене.
— Може да си открил някакъв начин.
— Обаче не съм. Значи не съм го направил. Не в действителния живот.
Ву се намеси.
— Но пистолетът на Хал е бил там, Андрю.
— Вижте, идеята ми хрумна от разказа — да има пистолет на сцената…
Харди го прекъсна:
— Вече говорихме за това. Нека се спрем на нещо по-лично. Най-добрият ти приятел — Лани, нали? Та Лани е свидетелствал, че си смятал, че Муни и Лора са интимни. Затова си занесъл пистолета в училище и…
— Аха! — викна Андрю тържествуващо. — Моят герой Тревор никога не е показвал пистолета на никого в училище. Аз също не бих го показал на Лани, ако смятах да го използвам. Помислете само, това би било безсмислено. Може ли момче, достатъчно умно да измисли герой като Тревор, да бъде толкова тъпо, че да размахва пистолета наляво и надясно?
— Умните момчета непрекъснато вършат глупости — отбеляза Харди. — Въпросът е дали си вярвал, че Лора и Муни са правили секс.
Победен, Андрю се облегна назад.
— Може и да съм вярвал. Затова и написах разказа. Но после се сдобрихме…
— Ти и Лора? — попита Харди. Спори му се уместно да направи разграничение между измислицата и действителността. — Мисля, че пропусна скъсването. По кое време беше това?
— Преди Коледа. Две седмици, след като започнаха репетициите на пиесата.
— И защо скъса с нея?
— Тя скъса с мен. Заради ревността ми.
— Но след Коледа се събрахте отново?
— Точно така.
— Как се случи?
Пак тази нотка на гордост.
— Тя ме убеди, че нямам повод да ревнувам.
— С други думи — вметна Ву, — сте започнали да правите секс.
Андрю кимна.
— Но в разказа — настоя Харди — това, че Джули прави секс с Тревор, е без значение. Всъщност само подклажда ревността му.
— Правилно. Обаче с нас не беше така. — Изведнъж лицето му се проясни. — Можете да питате Лани, той ще ви каже.
— Какво? — уточни Ву. — Че с Лора сте правили секс?
— Не — въпросът го засегна. — Не съм му разказвал за това. — Андрю прочете съмнение по лицата им. — Това е истината! Не съм се перчил. Лора и аз… То беше нещо лично. Нямаше нищо общо с разказа. Това беше още една причина да не го пращам никъде — всички тези описания щяха да обидят Лора, да наранят чувствата й. Ние не бяхме такива. Тревор беше такъв. Толкова ли не проумявате?
Харди го подкани:
— Бяхме стигнали до Лани.
— Не съм казвал нищичко на Лани. Всъщност досега не бях разказвал на никого за това. Никой не подозира, че сме го направили. Знаехме само ние двамата.
— Да допуснем. — Без да се впечатли от представата на Андрю за собствената му добродетелност, Харди продължи инквизицията. — Какво тогава трябва да питаме Лани?
— Дали съм продължил да ревнувам, след като се сдобрихме. Искам да кажа, не съм му обяснявал как и защо, не съм споменавал за секса. Но му казах, че ревността ми е история.
— Обаче си продължавал да носиш пистолета в джоба си? И като говорим за това, нека те попитам как тази празна гилза — предполагам, че е от пистолета на баща ти — се е озовала в колата ти?
