— Компютърът му. Вчера, докато ме е нямало, са донесли още доказателства. Този диск — тя го вдигна, — никак не ми харесва. Искаш ли да видиш?
— Тъкмо ще си запълня деня. — Той взе диска от нея и го пъхна в компютъра си.
— „Перфектен убиец“ — прочете Харди.
— Чудно заглавие.
Пръстите на Харди пробягнаха по клавиатурата. Ву застана зад него, докато текстът запълваше екрана. Бавно и внимателно двамата прочетоха краткия разказ на Андрю за някакъв млад мъж, който, полудял от ревност, убива приятелката си и учителя си по английски. През следващите десет минути единственият звук, който изпълваше стаята, беше щракането на мишката.
Когато стигнаха до края, сърцето на Харди се разтуптя и по челото му изби пот. Той бутна стола си назад, стана и отиде да отвори един от прозорците, за да влезе чист въздух. След минута се обърна към Ву.
— Най-добре да отида и да се видя с клиента.
— Мога ли да ти задам един въпрос? — попита Ву. Двамата пътуваха в колата на Харди към МВЦ, със спуснат покрив. — Приличам ли ти на чудовище?
— Съвсем не — Харди се смути. Погледна я. Светлината на светофара се смени и той потегли. — Защо питаш? Някой ти го каза ли?
— В известен смисъл. Че съм безчувствена. Че у мен няма нищо истинско.
— Кой го твърди? Някой от фирмата?
— Не. Един колега.
— Който и да е, прати го при мен. Беше доста истинска миналата вечер, докато ми разказваше за баща ти.
— Но тогава бях пияна и бях свалила гарда.
— По този въпрос съм особено сведущ. Пак се зачита.
— Не знам. — Тя се извърна на седалката. — Но си мисля, че ако хората ме виждат такава, сигурно и баща ми е виждал в мен само това.
Харди се опита да омаловажи нещата.
— Може вината да не е била твоя. Може би баща ти е бил неспособен да изрази онова, което изпитва.
— Не, той наистина не ме одобряваше. И не ме харесваше особено.
— А може би се е ужасявал от идеята да разкрие истинските си чувства, затова е бил прекалено суров с теб. За да не можеш да се възползваш от влиянието си върху него и да го нараниш. — Като се опита да я разведри, той добави: — И ако случаят е такъв, най-добре внимавай. Тези неща са генетични, да знаеш. — Харди й хвърли бърз поглед.
Ву рязко се обърна напред и се вторачи в пътя.
— Добре ли си? — попита той.
Тя кимна със стиснати устни. Но не каза нищо.
По време на цялото му обучение в най-добрите учебни институции на Сан Франциско на Андрю бе налагана модерната парадигма за здравословно хранене на подрастващите. „Сътроу“ разполагаше със столова, където се сервираха пресни сокове и салати, и именно там, само за четири долара и четирийсет и пет цента той си купуваше всекидневния обяд. През годините, подобно на повечето от съучениците си, принудени да гледат на видеокасети в училище бруталното клане на животни, той бе започнал да вярва, че човешките същества не бива да ядат месо. Няколко дни след ареста си той бе отказвал да се храни, но гладът го принуди да преодолее скрупулите си. Освен това вегетарианската алтернатива в МВЦ бе същинска помия.
Ву обаче не смяташе, че храната е причината за днешната му летаргия и бледност. Беше се избръснал, сресал и изкъпал, но в затворническите дрехи — сини дочени панталони и сива памучна блуза — не показваше никакви признаци, че се е отърсил от депресията, завладяла го вчера следобед. Дори изглеждаше по-зле.
Поздрави Харди намусено и отегчено. Едва-едва докосна протегнатата ръка, която адвокатът вече се канеше да отдръпне — толкова дълго се проточи колебанието му. Ву се зае да обяснява присъствието на Харди — имал повече опит в делата за убийство и…
— Вече ми казахте вчера. Значи отивам на съд за възрастни?
— Не непременно — отвърна Ву. — Надяваме се, че това дело…
Но той отново я прекъсна:
— Не е вярно. Вчера казахте, че е безнадеждно. Дори да се заловят само за един от критериите, и е свършено, нали?
Андрю отново се бе натъпкал в стария ученически чин. Ву седеше на масата, а Харди се бе облегнал на стената в ъгъла, със скръстени ръце. Говореше делово:
— Винаги можеш да признаеш. Сигурен съм, че ако поговоря с Джонсън, той ще приеме, че си решил да промениш мнението си. Искаш ли да го направиш?
Андрю бе забил поглед в чина.
— Това означава автоматично осем години.
— Правилно — каза Харди.
Той вдигна очи.
— Не съм го извършил.
— Тогава — започна Харди, — не искаш да излежиш тези осем години, така ли?
Не последва отговор.
— Което, независимо дали ни харесва или не, ни изпраща на процес за възрастни, освен ако не спечелим делото другия вторник — рече Харди.
Андрю посочи Ву.
— Тя казва, че не можем.
— Имаме известни проблеми — призна Харди, — обаче сме развили и някои стратегии. Но за да проработят, ни е нужна помощта ти. Стига да смяташ, че си заслужава да опитаме.
Андрю сви рамене.
Харди пристъпи напред и заговори рязко:
— Смяташ ли? Или не смяташ? Не разчитам ясно сигналите ти. Може би ще благоволиш да използваш думи?
Беше очевидно, че Андрю не бе свикнал да му говорят толкова грубо.
— Добре — каза той най-после. — Какво трябва да направя?
— Нека започнем с това да ми разкажеш за пистолета — рече Харди.
— И какво за него?
— Любопитен съм да разбера защо си го взел със себе си на репетицията онази вечер.
Андрю беше готов с отговора.
— Той просто беше в задния ми джоб. Носех го от седмици.
— Но си го извадил от джоба онази вечер. В апартамента на господин Муни. Така ли е?
— Да.
— Как се случи?
Той вдигна рамене.
— Беше само за реквизит, това е всичко. Знаете, че поставяхме „Вирджиния Улф“. Това беше пиесата. И Майк — Муни — реши, че ако на сцената има пистолет, може би ще допринесе за засилване на напрежението. Няма го в сценария, вярно, но той искаше да види как ще е с него.
— Значи той те помоли да занесеш пистолет на репетицията?
— Не. Така или иначе го носех постоянно със себе си, затова просто го извадих. Идеята беше моя. Мислех, че ще е страхотно.
Харди си помисли, че моментът е удобен да раздвижи малко нещата. Той изобрази на лицето си развеселена усмивка, приближи се до масата и погледна Ву.
— Момчето си го бива, Ейми — каза той. — Тази версия направо е блестяща. Вече разбирам защо са го
