Адвокати на защитата

нещо, което ще му помогне да се отърве.

— „Би могъл“, „може би“, нищо сигурно. За хлапе на неговата възраст осем години са цяла вечност. Единственото му желание е да излезе веднага. Не го интересува как функционира системата.

Тя стисна челюсти.

— Тя обаче функционира, Рей. Има едно правило, и ако двамата си поговорите, навярно ще успееш да му го обясниш.

— Какво е то?

— Че трябва да слуша адвоката си. В деветдесет и девет процента от случаите това е най-вярното решение.

— Но остава един процент — рече Котрел. — И ако човек си мисли, че точно той е този един процент, му е трудно да се примири.

— Това е хазарт. А сделката си е сделка.

За миг мнението й като че ли го ядоса, но после вдигна рамене.

— Както и да е — каза той. — Струва ми се, че днес се чувстваш по-добре.

Тя се стъписа, неподготвена за забележката му.

— О, имаш предвид в сравнение с вчера? — Ву се усмихна леко. — Винаги се чувствам по-добре в сравнение с вчера. Но още по-хубаво ще е, ако спра изобщо да пия.

— Проклятие — по лицето на Котрел се изписа разочарование. — Тъкмо щях да те попитам дали мога да те поканя на едно питие някой път.

Ву не реагира веднага. Като хвърли бърз поглед на осеяното му с белези от шарка лице, тя въздъхна, опитвайки се да прозвучи искрено.

— Поласкана съм, Рей. Наистина. Но си имам своя политика за хората, с които съм в служебни отношения. Затова мисля, че идеята не е добра.

— Разбира се — каза той. — Не се притеснявай.

— Съжалявам. Нищо лично.

— Знам — отвърна той и посочи бараките. — Трябва да се връщам на работа. Пак ще се видим.

Ако си мислеше, че такситата са рядкост в центъра на града, то тук, горе на хълма, изглежда бяха застрашен от изчезване вид. Тя стоеше на ъгъла на Маркет Стрийт, като се упрекваше, задето е била толкова глупава да си бъбри приятелски с пристава. Но ето че отново бяха изтълкували поведението й погрешно. Това започваше да се превръща в традиция и на нея взе да й писва.

Никакво такси на хоризонта.

Погледна си часовника. Два без четвърт. Чакаше вече почти петнайсет минути. По-добре да си беше поръчала такси по телефона. Бръкна в куфарчето си, извади клетъчния си телефон и отвори капачето му. Изведнъж пред нея се закова един червен круизър РТ. Отстъпи назад, когато прозорецът откъм страната на шофьора се спусна и отвътре се показа Бранд.

— Нямаше как да не забележа, че стоиш тук, когато напуснах сградата преди пет минути. Чакаш ли някого?

Къде отиваш?

— В центъра.

— Аз също. Искаш ли да те закарам? — Той отвори предната врата и добави. — Обикновена колегиалност.

Тъкмо започна да се колебае, когато осъзна, че се държи глупаво. Нямаше да й стане нищо, ако пътува с него до центъра.

Рей Котрел не беше дежурен и отиде да гледа баскетболния мач между затворниците. Игрището бе далече от бараките, на най-високата точка на хълма. Оградата, допълнително подсилена с бодлива тел, минаваше по протежение на едно било, под което се отваряше дълбока около трийсет метра пропаст към Маркет Стрийт.

Погледна надолу и жената, която стоеше на ъгъла, му се стори позната. Примижавайки на яркото слънце, той мина напред, за да я огледа по-добре. Наистина беше тя.

Шибани адвокати. Как можа да забрави. „Не се срещам с хора, с които съм в служебни отношения“.

Въпреки това не откъсваше поглед от нея. Дори от това разстояние тя бе най-хубавото, което вероятно щеше да му се удаде да види днес. Сега бе облечена официално, но джинсите и пуловерът вчера прилепваха плътно по тялото й и той знаеше какво крие под деловия си костюм.

Човече.

Топката се удари в оградата пред него и разлюля телта — сигурно някой от играчите бе разбрал, че е престанал да ги наблюдава и се възползваше от възможността да го предизвика. Хвърли поглед към игрището, но реши да не обръща внимание. Отново погледна надолу към Ву. Още стоеше там.

Тогава изведнъж забеляза колата на Джейсън Бранд — не можеше да сбърка возилото на това нафукано копеле — да се задава иззад ъгъла и да спира пред нея. Видя я да отстъпва назад, да разговаря с него през прозореца и накрая да се качва в колата.

Не се срещала с хора, с които била в служебни отношения, така ли?

Курва, помисли си той.

Няколко минути никой от двамата не проговори. Най-после Бранд попита:

— Къде ти е колата?

— Оставих я пред офиса. Тази сутрин дойдох с господин Харди, но той си тръгна по-рано, защото имаше среща. Казах му, че ще си взема такси.

— Не се навъртат много таксита тук.

— Вече забелязах.

Изминаха още една пресечка в мълчание. Накрая Бранд го наруши:

— Какво искаше шефът ти?

— Да се види с Андрю. Ще бъде втори адвокат по делото.

Бранд й хвърли кос поглед:

— Как приемаш това?

— Не сме го подлагали на гласуване — тя се насили да се засмее. — Истината е, че напоследък не съм му давала много поводи да е доволен от мен.

Той се въздържа от коментар. След минута тя каза:

— Бях много разсеяна. — Ву гледаше право пред себе си, с ръце, оплетени върху обемистото дипломатическо куфарче, което почиваше в скута й. — Може би знаеш, че баща ми умря преди няколко месеца и оттогава не съм на себе си.

— Много съжалявам — рече той. — Трябваше да ми кажеш, когато… — и се запъна.

— Това не е от нещата, които споделяш, когато се каниш да правиш секс с някого. Особено ако то е, което те подтиква към такива случайни авантюри.

За миг думите й увиснаха във въздуха помежду им.

— Все пак можеше да ми кажеш — повтори той.

— Вероятно — каза тя. — Но не ми се искаше да разбера.

— Да разбереш какво?

— Дали си готов да понасяш допълнително бреме.

— По принцип се старая да го избягвам.

— Аз също.

— Значи си приличаме. — След малко той й протегна ръка през седалката. — Приятели? — каза Бранд. — Временно.

Тя се поколеба за секунда, после кимна.

— Добре. Защо не.

И те си стиснаха ръце.