— Знаехте ли?
— Че е гей? В началото не. Тогава… По дяволите, бяхме млади и всички играехме в театъра. Предполагаше се, че водим активен полов живот и някои от нас експериментират с… различни комбинации. Не ни се струваше кой знае какво. А Майк беше красив… — Тя отново се засмя с онази нотка на смущение, която Харди бе доловил по телефона. — Всъщност, беше красив и толкова прекрасен. И имаше безразборни сексуални връзки, като че ли се опитваше да докаже какъв не е, разбирате ли? Господи! Колко беше възбуждащо! Всеки ден драми, особено когато мамеше — когато ние мамехме — Тери. Понякога тя играеше на сцената, обляна от светлината на прожекторите, а на петнайсет метра от нея ние… Божичко.
Той я остави няколко секунди на спомените.
— И как узнахте?
Като наведе глава, тя придърпа купичката с десерта и отново се залови с него.
— След като се оженихме, имахме няколко хубави месеца. Но много скоро… физическият аспект… Мисля, че го привличаше забраненият плод. Когато престанах да бъда този забранен плод… — Тя повдигна рамене. — Но както казах, бяхме приятели. Обичахме да правим едни и същи неща. Затова в началото се преструвахме, че нищо не се е променило, самозалъгвахме се. Не съм сигурна дали и тогава Майк призна пред себе си, че е хомосексуалист. Винаги бяхме заедно и… какво пък, ще ви го кажа. Никога не правехме секс в леглото. Все търсехме място, където можеха да ни хванат. На мен това постепенно взе да ми писва, но си казвах, че докато водим нормален живот, докато всеки е зает с работата си, не пречи на никого. А после всичко се преобърна — никой нямаше вина — изведнъж цялото ни ежедневие се преобърна с главата надолу.
— Какво се случи?
— Избраха Майк за съдебен заседател.
31
— Лукас Уелдинг, запиши си името — Харди караше с бясна скорост на север и говореше с Глицки. Беше десет и половина и преди петнайсет минути се бе разделил с Катрин Бас. Дясната ръка го болеше от писане, но помнеше наизуст всичко, което си беше отбелязал. — През 1984 година удушил съпругата си Джини. Бил изправен пред съда в Сан Франциско и осъден на доживотен затвор без право на обжалване.
— Но е излязъл?
— Така изглежда.
— Как е станало?
— Не знам. Обаче госпожа Бас, бившата съпруга на Муни, сега е адвокат и си спомня ясно, че прокурорът е бил Боскачи. Оттогава следи кариерата му. Обзалагам се на един милион долара, че твоята Елизабет Кеъри е била съдебен заседател на същия процес.
— Казваш, че си в колата си. Къде се намираш сега?
— Тъкмо отминах летището.
— Ще се срещнем в Съдебната палата — каза Глицки. — След двайсет минути.
Тъй като полицейското управление на Сан Франциско се намираше на втория етаж на Съдебната палата, сградата беше отворена. Харди и Глицки влязоха едновременно през главния вход и минаха през металните детектори и охраната долу във фоайето. Лание вече ги очакваше в коридора пред кабинета на Глицки и тримата се отправиха към малката конферентна зала зад рецепцията.
По-рано този следобед най-после бяха успели да вземат назаем цели шест компютъра за нуждите на двете ченгета от отдел „Престъпления от общ характер“ и на другите двайсет и двама служители, част от които предоставени от Джакман, а останалите — откъснати от Глицки от обичайните им задължения в съответните отдели. Всички щяха да получат възнаграждение за извънредния труд.
Голяма част от следобеда им отне да инсталират и свържат компютрите, но когато Глицки си тръгна от работа тази вечер, всичките работеха. Шестима доброволци обработваха списъка на четиристотинте наскоро освободени затворници, а други шестима — въоръжени с номерата на делата от компютъра — претърсваха архива в подземието, за да открият с кои от случаите е бил свързан Боскачи.
Преди Глицки да си тръгне, вече бяха прегледали първите сто петдесет и четири и установили, че Боскачи е бил обвинител на седем от процесите. Предвиждаше се в осем вечерта работата да поеме „втората смяна“ от дванайсет души, която да продължи да се рови през нощта и на следващата сутрин, докато не изскочи нещо.
Но сега помещението беше празно.
— Къде са се дянали всички? — учуди се Глицки.
— В подземието — отвърна Лание. — Откриха номера на делото на Уелдинг пет минути, след като се обади. Не е толкова лесно обаче да се намерят папките от архива. Вероятно ще отнеме известно време. Той не беше сред твоите четиристотин души.
— Значи не е бил освободен през последните два месеца — каза Глицки.
— Къде са го държали?
— В „Коркоран“, според компютъра.
Харди хвърли поглед на Глицки и отново се обърна към Лание:
— И сега е на свобода?
— Много е вероятно, ако той е убил тези хора, не смятате ли?
Глицки долови мълчаливия намек на Харди.
— Ей сега ще се уверим. Ако се окаже, че този тип е Екзекутора, трябва да разберем всичко за него. Ще събудим директора на затвора.
Харди и Лание го последваха в кабинета му, където Глицки грабна телефона. След като почака малко, той се представи по име и звание и каза, че му е нужна справка за един от затворниците незабавно. Било спешно.
— Да, разбирам ви. Но ако той е единственият, който има достъп по това време на денонощието, трябва да говоря с него. — Нова пауза, през която белегът на устните му побеля. После каза: — Бихте ли ми съобщили името и званието си, моля? Благодаря, сержант Грей. Вижте, мога да уредя кметът на Сан Франциско да ви се обади до пет минути, а след това и губернаторът, ако трябва, но това е излишна загуба на време. Поемам цялата отговорност.
Глицки продиктува името си буква по буква, номера на значката и телефона си и затвори.
— Като че ли директорът не желае да му прекъсват съня за разхубавяване — каза той.
Чуха звука на асансьора и тропотът от стъпки и след минута малката армия от дванайсет доброволци отново изпълни помещението с компютрите. Бяха докарали две големи сиви колички, всяка натоварена с огромна купчина папки, а най отгоре бяха отрупани около двайсет картонени кутии. Ръководителят на групата, облечен в униформа, козирува на Глицки.
— Това е делото, сър, или поне каквото можахме на намерим от него. Лукас Уелдинг. Осемдесет и шеста.
Долу няма място и осветлението е слабо, затова донесохме всичко тук. Какво да търсим?
— Съдебните заседатели — отвърна Глицки. — И за по-сигурно, нека се уверим първо, че Алън Боскачи е бил обвинителят.
Всеки, включително Харди, взе по една кутия и започна да се рови в книжата. Безкрайни топове хартия, пълната документация по едно дело за убийство в Калифорния. В кутиите се съдържаше всичко — от първите полицейски рапорти до съдебномедицинската експертиза, резултатите от аутопсията и протоколите от разпитите на свидетели, както и всички доказателства, записките на прокурора, показанията на експертите и стенограмата на самия процес. След петнайсет минути един от доброволците се обади:
— Намерих Боскачи. Първата страница или както там я наричате.
— Свидетелството към документа с данните за произхода му — уточни машинално Харди, но никой не му обърна особено внимание.
— Дотук добре — рече доволно Глицки и прехвърли няколко от следващите страници на документа, после затвори папката и я върна в кутията. — Да продължаваме.
Изминаха още двайсет дълги минути, докато гласът на Лание не наруши тишината:
