била негова и трябвало да я каже той, а не тя. Дала му е обещание.
Канета нямаше с какво да го утеши. Харди виждаше какво си мисли и не го винеше.
— Е, късмет.
Покара известно време, опитвайки се да реши дали повторно да посети затвора, да се прибере вкъщи и да се наспи, или да събуди някой съдия. Всичко му се струваше неподходящо. Най-сетне зави по Сътър Стрийт, където работеше.
Горе в кабинета си Харди позвъни и събуди Глицки в дома му. Лейтенантът се съгласи, че бягството на Рон Бомонт, ако наистина е такова, утежнява положението му на заподозрян в убийство. А и на Франи. Накрая Глицки обеща, че рано на другата сутрин ще поговори със Скот Рандъл, може би ще опита да подръпне конците тук-там в затвора, но не му вдъхна кой знае какви надежди.
След като затвори, Харди размисли за миг и съвсем сериозно прехвърли през ума си един нощен набег в дома на Брон, може би като вземе Дейвид Фримън за придружител, а той да приведе убедителни аргументи пред съдията. Но съзнаваше, че само ще влоши нещата, ако предприеме каквото и да било спонтанно действие при сегашното си настроение.
Трябваше да разсъждава, да разработи план, да бъде благоразумен. Но при мисълта за жена му, легнала на една от койките в затвора, заобиколена от всякаква паплач, ужасена и беззащитна, това изискване му се стори непосилно.
Не се искаше много въображение, за да си я представи, сгушена под тънката тъкан на затворническото одеяло. Миризма на дезинфекционни средства, безнадеждни шумове. С широко отворени очи и измъчвана от безсъние на коравия дюшек, питаща се какво е направила, как се е стигнало дотук. Какво ще й донесе утрешният ден.
Седеше и се мъчеше да измисли нещо, каквото и да било. Но бе среднощ, всички спяха. Малко след един прие, че не е успял. Днес нямаше да освободи жена си от затвора. А ако не си почине поне малко, едва ли и утре щеше да й помогне кой знае колко.
Не му оставаше нищо друго, освен да се прибере у дома.
Ала нощта още не бе приключила.
Къщата му бе в стил викторианска гара — с дълъг коридор от едната страна, чиито стаи гледат към лицевата страна — на около петнайсетина пресечки от плажа, точно в пояса от почти целогодишните мъгли на Сан Франциско. Той бе навлязъл в плътната им стена и докато стигне до своята улица, предните му чистачки не спряха да отмерват постоянния си такт. Разбира се, нямаше свободно място за паркиране, но тази нощ той реши да рискува и остави колата си в забранена за паркиране зона, точно зад ъгъла на „Клемънт“. Пресметна, че при всички случаи ще стане и ще излезе преди изгрев — през повечето дни пътните патрули се раздвижваха доста по-късно.
Къщата бе разположена между два четириетажни блока и на около метър и половина навътре от тротоара. Харди не я виждаше, докато не се озова точно пред нея. Докато отваряше портичката на бялата дъсчена ограда, не видя и Моузес, приседнал на тъмната веранда с гръб към вратата.
— Къде е тя?
Едва не падна, изненадан от гласа, разнесъл се сред непроницаемата нощна мъгла. Когато се посъвзе и закрачи напред, не се впусна в излишни приказки:
— Още е в затвора. Да влезем вътре.
Ерин седеше по халат, с подвити под тялото крака на дивана под прозореца. Щорите бяха спуснати да скрият мрака и мъглата. Моузес закрачи напред-назад пред жаравата в камината. Ед Кокран тихичко похъркваше в любимия шезлонг на Харди, така че той взе един от столовете в кухнята и го възседна наопаки. След като ги забавлява двайсетина минути с отбрани откъси от несполучливите си нощни опити, той ги запита дали някой от тях е чувал Франи да говори за Рон Бомонт, децата му, смъртта на Брий или каквото и да било, свързано с тях.
Моузес спря да крачи, скръсти ръце и се намръщи. Обичал сестра си, но бил собственик на бар „Литъл Шамрок“ и баща на семейство и нямал време да споделя с нея разни по-особени преживявания.
Харди обърна очи към Ерин. Тя се раздвижи на мястото си и се загледа някъде в пространството между двама им.
— Ерин — подкани я той. — Какво има?
Тя отново се извърна към него.
— Не зная. Не съм убедена, че е нещо сериозно. Никога не е споменавала имена. — Тя се подвоуми и Харди се насили да изчака, докато Ерин измисли как да се изрази: — От думите й предположих, че става дума за друга жена, за някоя майка от „Меривейл“, но може и да е било свързано с това.
— С кое?
Ерин въздъхна — ненавиждаше да издава поверените й тайни, ако се окаже, че става дума за тайна.
— Не ми е съвсем ясно, но някой от приятелите й — може да не са тези Рон и Брий — очевидно преди много време, преди години, е имал несполучлив брак. Сега новата двойка води друг живот тук и внезапно тази личност се е уплашила, че някогашната половинка ще довтаса и ще започне да създава неприятности.
— Какви неприятности?
Ерин отново се раздвижи, няколко секунди чопли някакво конче на халата си за баня.
— За попечителство, струва ми се.
— Изключено! Разводите не приключват, докато не се уредят въпросите с попечителството. И как изобщо е станало дума? Ако това е голямата й тайна, не разбирам защо…
— Не казах, че е това, Дизмъс. Нямам представа дали има нещо общо. Ето това ми разказа, а после отказа да продължи, сякаш си спомни, че не бива.
— Това ще да е — заключи Моузес.
Харди не бе толкова убеден, но в сегашното си положение би приел каквото и да било.
— Преди всичко как възникна тази тема?
Ерин поклати глава, като че ли тя самата не бе много сигурна.
— Просто седяхме и гледахме Ребека и Винсънт в задния ви двор… преди има-няма две седмици. Децата прекарваха великолепно следобеда си, играеха, смееха се и бяха чудесни. Както и да е, Франи най- неочаквано, като гръм от ясно небе, заяви, че изобщо не си представя как би водила нормален живот, ако някой се опита да й отнеме децата. Казах й, че няма за какво да се безпокои — откъде й хрумват подобни мисли? И тя понечи да разкаже нещо за този свой приятел или приятелка, точно каквото ти предадох, нищо съществено. Не спомена име, но тази вечер, като ме попита, хрумна ми, че може би е този Рон.
— С това навярно се обяснява бягството му — намеси се Моузес.
Харди копнееше да чуе поне някакъв отговор, но не сметна този за правилен.
— Не сме сигурни, че е избягал, Моузес. Може да е при някоя от бабите, кой знае.
— Е, и как ще разберем?
Харди се почувства капнал от умора.
— Работя по въпроса — отвърна той.
7
Дори и в най-добрите си времена Дейвид Фримън не би могъл да мине за привлекателен и обаятелен, а днешният ден далеч не бе от най-добрите за него. Седеше преди изгрев до старата си кухненска маса, отрупана с жълти правни бележници, моливи, пакетчета книжни носни кърпички, разтворени и затворени юридически книги и десетина, че и повече, немити (а ако се съди по вида им —
