Нищо друго, освен истината

— Да, само дето го използва не по предназначение.

Светофарът светна зелено и те потеглиха.

— Едно ще ти кажа — изкоментира Харди. — Ако е в дъното дори на едно от убийствата, значи е голям куражлия.

— Струва ми се, че току-що станахме свидетели на това — отвърна Ейб. — Не е мека Мария. Не остана ли с впечатление, че досега не е разговарял с полицаи, че все Валънс ги е поемал?

— Сто процента.

— А ето ти още малко евтина психология: според мен Кери е точно от хората, на които Грифин в крайна сметка би връчил пистолета си. Направо си го представям как моли Карл да се повози в патрулната кола. „О, ето какво било да си ченге. Имаш ли нещо против да ти подържа пистолета за малко? А той зареден ли е?“

— Или пък — възрази Харди — си е носел „Глок“-а и го е заставил.

— Да, или пък така.

— Грифин просто се отбива в дома му. Чука на вратата.

— Не зная. Трудно ми е да си го представя.

— Знаем ли къде е бил, когато са пречукали Грифин?

— Беше в деня на погребението на Брий. Бил е в града. Валънс твърди, че се разболял от смъртта на Брий. Отменил всичките си ангажименти, но присъствал на погребението.

Отново настъпи тишина. След няколко пресечки Харди пак погледна Глицки.

— Господи! — възкликна.

— Интересно, нали? — подхвърли лейтенантът.

Двете коли стояха паркирани една до друга в подземния градски гараж под Съдебната палата. Един пазач се опитваше да се стопли в будчицата до задната врата, която всъщност бе централен вход. Но иначе, като изключим Глицки и Харди, гаражът бе празен — съвсем обичайно за неделна нощ. Глицки помоли пазача да запали осветлението и след миг тъмният и мрачен гараж светна като изложбена зала.

Жълта лента за означаване на местопрестъпления висеше на пътни конуси и изолираше мястото, където се намираха колите на Грифин и Канета, от съседните автосервизи и места за паркиране на градските автомобили.

Всички врати и багажниците на двете коли бяха отворени. Под колата вдясно — тъмносиня люмина — някой от екипа за оглед бе написал с печатни букви с тебешир: „КАНЕТА“. Колата над надписа „ГРИФИН“ бе сив, среден по големина шевролет, с дребни повреди по каросерията и с множество години на гърба си.

Но в момента, докато стъпките им кънтяха из гаража, те все още мислеха за Кери.

— Значи смяташ, че значката ти наистина е застрашена?

— Задето съм разпитвал основателно заподозрян ли?

— Ще го обявят за политическа акция.

Глицки изсумтя.

— Те не подкрепят повечето от действията ми, но все ми се струва, че няма да ме погнат за това. Тук до голяма степен съществува правдоподобна причина. Всъщност утре ще поискам съдебно разпореждане за „Глок“-а. Ще проверя дали се намира там, където твърди той, и какво бихме могли да научим от това оръжие. — Посочи двете коли пред тях. — Възможно е този „Глок“ да е прекарал известно време в някоя от тях, да издаде нещо за неприятностите им.

Бяха стигнали до колата на Канета От лявата им страна. Глицки измъкна гумени ръкавици от джоба на якето си, подаде един чифт на Харди, надяна своя и се наведе над зиналия багажник.

— Какво търсим? — приближи Харди зад гърба му.

— Не би трябвало да има каквото и да било — отвърна Глицки. — На теория всичко би трябвало да е пакетирано и с етикети в лабораторията, а ако са приключили — прибрано в кутии в камерата.

И багажникът наистина изглеждаше напълно прочистен. Все пак двамата поровиха във вдлъбнатините за резервни гуми, под килимчето, под тонколоните — навсякъде.

Глицки мина откъм страната на шофьора, а Харди — от другата. Макар предната седалка да бе почистена, по килимчето все още личеше кръвта на Канета. Под козирките нямаше нищо. Жабката бе празна. Отзад нещата стояха по същия начин.

Глицки не проронваше дума и макар Харди все още да не бе наясно защо правят всичко това, остана с него през цялото време. При колата на Грифин пак започнаха от багажника. В своя автомобил Карл бе оставил малко повече свидетелства за живота и работата си — петна от напитки, изгаряния от цигари, — но той очевидно бе обработен от екип професионалисти.

Поне докато не стигнаха до задните врати. По задната седалка и килимчето под нея личаха същите, привични им вече, петна и миризми и Харди се канеше да се изправи, когато Глицки му махна.

— Последното. — И двамата вдигнаха задната седалка.

Харди подсвирна.

Глицки се загледа втренчено за миг.

— Не пипай — каза той. — Да вървим.

Върнаха се при будката на пазача, Глицки вдигна телефонната слушалка и набра няколко цифри.

— Свържете ме с Оперативния отдел — нареди лейтенантът на диспечера. — Лион Тимс ли е на дежурство? Добре. Обадете се на пейджъра му. Да, госпожо, още сега. Предайте му да ми се обади.

Глицки й издиктува номера и почакаха минута-две. Телефонът иззвъня.

— Лион, Ейб е. Намирам се в гаража и случайно вдигнах задната седалка в колата на Карл Грифин. Да. Аха. Е, пропуснали са я. Аха. Зная. Аз също.

Извъртя с досада очи пред Харди.

— Слушай сега, работата е там, че ако си забелязал, изоставаме с това разследване. Точно така. Лион, чуй ме. За да сме наясно, очаквам всичките тези ненужни хартийки, книжни кърпички, пържени картофки, захарни фунийки, презервативи, монети, куршуми, връзки за обувки, капачки, фишове за тото, лотарийни билети до сутринта да бъдат проверени, пакетирани, описани и качени в лабораторията до шушка. Започнете веднага. Аха. Точно така. Зная. Не ме е грижа.

Харди не бе уверен, че е в състояние да остане буден, докато кара през града към дома на Ерин. Сградата на Фримън бе по-близо, а и имаше още работа там.

И ето го, седнал на дивана в кантората си, той се мъчеше да държи очите си отворени. Адвокатските му бележници лежаха до него и той бе нахвърлял искането, което щеше да предяви пред съда — всъщност пред Мариан Брон — за анулиране на призовката за неуважение към съда. Погледна часовника си — почти един.

Прочете още един ред, едва не задряма и стреснат се събуди.

На ниската масичка пред него, притиснати с пистолета му, лежаха всички книжа, които бе събрал през последните четири дни. Щеше да ги изчете едно по едно, след като свърши с искането. Отново взе да задрямва.

Пистолетът. Напоследък се мъмреше сам, задето бе допуснал да заспи с пистолета на видно място до себе си, и този път нямаше да го позволи.

Краката не му се подчиняваха, раменете му бяха изтръпнали, а в устата му горчеше, но се застави да отиде до бюрото, да отвори чекмеджето, да прибере пистолета и да заключи.

Пътят до ключа на лампата при вратата и после до дивана му се стори като цял километър по нанагорнище, но най-сетне го преодоля, зави се с якето си, катурна се на една страна и заспа, преди да разбере какво става.

29

Привидно това бе закуска в частния апартамент на кмета в сградата на общината, но никой от присъстващите, с изключение на един, изглежда нямаше кой знае какъв апетит. Подносът със сладки кифлички си стоеше непокътнат в средата на дългата правоъгълна маса.

В седем и десет самият кмет — Ричард Уошингтън — още не се бе появил. Но всички останали се бяха