събрали и пиха кафе в седем — в часа, който негова светлост бе определил за това неотложно заседание.
Скот Рандъл за пръв път попадаше в седалището на кмета и съвсем характерно за него, макар да бе много по-млад от всички останали в стаята, не се впечатли. „Напълно е възможно — помисли си, — някой ден и аз самият в крайна сметка да се озова тук.“ Щеше да боядиса стените в друг цвят — такъв, който по- определено, но все пак изискано, да намеква за власт. В светлокафяво може би.
Стоеше сам до огромния бюфет под огледало в натруфена рамка в най-далечния ъгъл на стаята. Дояждаше втората си скарида — първата бе изгълтал надве, натри — и сега отпиваше от кафето си и наблюдаваше останалите гости. Шарън Прат, неговата началничка, бе потънала в напрегнат разговор с Дан Ригби, шефа на полицията, и Питър Струлър — следователя на самия Рандъл от Областната прокуратура.
Присъствието на Мариан Брон бе изненада за Рандъл — съдиите от Върховния съд често обичаха да се преструват, че стоят над политическите дрязги. Но тя очевидно бе дошла по заповед на кмета, макар че изискано пренебрегваше всички останали и видимо се чувстваше нещастна. Когато Рандъл пристигна, тя вече седеше на масата и с молив в ръка демонстративно нанасяше бележки в някаква дебела, черна папка.
Икономът на кмета също се казваше Ричард. Скот Рандъл сподави усмивката си, спомняйки си, че еднаквите им имена бяха довели до неизбежните прякори „Големия Дик“ и „Малкия Дик“7 на кмета и иконома му. Малкият Дик бъбреше с двама от служителите, които Рандъл позна, но имената им му убягваха.
Най-после — Рандъл погледна часовника си: 7 и 13 — кметът Уошингтън връхлетя в стаята. Решителен, претоварен, раздразнен, той говореше високо на жена на средна възраст, която се мъкнеше по петите му и непрестанно драскаше нещо в стенографски бележник. Над костюма си Уошингтън бе облякъл палто от камилска вълна. Бе доста висок и плещест. Неправилен нос, капиляри по лицето, буйна, рошава и посивяла грива. На влизане в стаята продължи да крачи забързано, докато не стигна до мястото си начело на масата и там се закова, сякаш изненадан, че е спрял точно тук.
— Добре — едва ли не ревна той, оглеждайки стаята. — Всички ли дойдоха? Да почваме.
Малкият Дик изникна зад него и му помогна да си свали палтото — машинално действие, което кметът изобщо не забеляза. Докато седне на стола си, жената му бе наляла кафето, бе сложила в него — както забеляза Рандъл — три бучки захар и сметана и бе изчезнала.
Уошингтън сръбна от чашата, преглътна, изчака за миг една от служителките да престане да мърда на стола си. След още миг Мариан Брон вдигна очи, остави молива си и затвори папката.
Кметът й кимна, огледа седналите на масата и спря поглед върху младежа откъм края.
— Ти си Рандъл — изрече той и го посочи с дебелия си пръст.
— Да, сър.
— На колко си години, синко?
Рандъл леко се наежи от високомерното му снизхождение, но какво можеше да направи?
— На трийсет и три, сър.
— Женен ли си? Деца имаш ли?
— Не. Нито едното, нито другото.
Уошингтън го подържа на горещия стол и изглеждаше доволен, че той ще се попържи там известно време. Повторно сръбна от кафето си.
— Някой ще ми подаде ли кифличките? Благодаря. — Грабна напосоки от купчинката, отхапа, задъвка. — Знаеш защо сме се събрали. — Това не беше въпрос.
Рандъл преглътна мъчително.
— Предполагам, че заради случая с Франи Харди.
— Точно така.
След това официално потвърждение на повода, поради който бе свикана срещата, Мариан Брон заговори:
— Извини ме, Ричард, но при това положение аз не мога да остана тук. Не бива да обсъждам дело на своя съдебен състав — и понечи да се изправи.
Кметът обаче не се впечатли.
— Така или иначе, защо не вземеш да поостанеш, Мариан, в случай че втората половина на разговора засегне бюджета на съда за следващата година? Той може би ще е достоен за твоето внимание. — Отправи й свиреп поглед, а тя в края на краищата отстъпи пред него и се намести на стола си.
Ричард Уошингтън отпи още една голяма глътка кафе и внимателно постави чашката на порцелановата чинийка. Цареше гробна тишина.
Гневният изблик дойде неочаквано, което го направи още по-внушителен. Внезапно кметът с все сила стовари длан по масата. Порцеланът задрънча и кафето се разля. Всички до един подскочиха на местата си.
— Имате ли поне някаква представа за размера на неприятностите, които причинихте, господин Рандъл? — избухна той. — Поне някаква представа?
На находчивия Рандъл му потрябва всичко на всичко частица от секундата да се съвземе.
— Случаят е част от разследването, което аз…
Уошингтън отново го прекъсна:
— Смятате, че всички действаме в безвъздушно пространство ли? Е, нека ви изясня…
— При цялото ми уважение, сър… — намеси се Прат.
Кметът обаче, изглежда, не се израдва и на областния прокурор.
— Какво, Шарън? — сопна се той, извърнат с лице към нея.
— Работата не е там, че възникнаха политически неприятности. Случаят е юридически. Господин Рандъл е постъпил правилно.
Уошингтън за миг претегли думите й. Гласът му, възвърнал обичайната си интонация, прозвуча още по- страховито:
— Онова, което е направил — което всъщност е направила Мариан, може и да не е незаконно, но не бих стигнал дотам да го наричам правилно.
Прат запази ведростта, която идва единствено от съзнанието за собствената правота.
— Жената отказа да съдейства на разширения състав от съдебни заседатели, Ричард. Държа се агресивно и неуважително.
— Била е притеснена как да прибере навреме децата си от училище. Като че ли медиите са единодушни по този въпрос, а същото писа вчера и Джеф Елиът. А ето че и къщата й изгоря. Някой от вас случайно да е забелязал?
— Едното няма връзка с другото — отвърна Прат. — А ти как смяташ, Ричард?
— Аз смятам, че отгоре ми се стоварва целият обстрел, задето допускам продължаването на подобна пародия в града си. Хора, искам жената да бъде освободена. Още днес.
Последва колективно ахване, след което на масата настъпи тишина.
— Не мога да направя такова нещо, Ричард — твърдо изрече Брон. — Първата присъда за незачитане изтича тази вечер и тя трябва да я излежи. Присъстващият тук господин Рандъл може да я призове утре сутринта пред съдебните заседатели първа и по-нататъшното й задържане ще зависи от самата нея, ако тя реши да отговаря, или от господин Рандъл, ако реши да не говори.
Кметът не си направи труда да прикрие сарказма си:
— Благодаря ти, твоя светлост, но нека ти бъде ясно, че не ми допада да се задържа невинна гражданка в затвора, само защото лично й имаш зъб.
Рандъл най-после възвърна способността си да говори.
— Жената не е невинна, ваша светлост. Тя знае нещо.
— Тя знае нещо — закима Уошингтън, а ъгълчетата на устните му потрепнаха. — Радвам се, че повдигнахте този въпрос, господин Рандъл. Господин Ригби — рязко се извъртя той, — до този момент има ли обвинен или подведен под отговорност за убийството на Брий Бомонт?
— Не, сър.
— Значи тази Харди знае нещо за някого си, но ние не знаем какво и не знаем има ли то нещо общо с
