никакви улики, а той си имаше друга работа. — И тъй, сержант Предо, арестуван ли съм? — Тримата мъже поведоха мълчалив разговор с очи помежду си. Харди ги прекъсна: — Сержант Уилкс, кога ще си получа къщата?
— Още не е решено.
— Е — озъби се Харди, — когато престанете да си губите времето и решите, знаете къде да ме намерите. — Застана за миг до вратата, изчаквайки: — Приемам мълчанието ви за отрицателен отговор. Значи днес е бил щастливият ви ден.
Жилището на Мари Демпси се намираше на улица „Църковна“, на около пресечка от „Ханс Шпекман“ — автентична немска бирария, която Харди смяташе за равностойна на „Шрьодер“ в центъра, която пък, на свой ред, се славеше като най-добрия немски ресторант в града. Кварталът притежаваше някакво дружелюбно очарование, независимо от съкрушителния превес на паважа и мазилката, липсата на дървета, морави и храсти. Навярно поради големината на сградите или пък поради тролея, минаващ на всеки половин час.
Днес обаче един влажен и тъмен облак все още притискаше земята и настроението на Харди бе в пълна хармония с него.
Жилището се намираше на втория етаж в квадратна, сива двуетажна къща близнак с вътрешна стълба. От опита си в хотел „Хилтън“ на летището Харди сметна, че едва ли има изгледи Рон да отвори при почукване или позвъняване. Ето защо най-накрая реши да не звъни по многобройните телефонни номера на „М. Демпси“ в града, а сам да намери адреса. Не искаше за нищо на света да предупреди Рон, че ще се отбие при него.
Изкачи стълбите, застана до вратата и се заслуша. Едва-едва се долавяше как мъжки глас си тананика тихичко. Усещаше се движение, чуваха се стъпки.
Натисна звънеца, изчака само миг и отново позвъни. Стъпките секнаха. Концертът също. Онзи вътре бе самичък. Харди щеше много да се изненада, ако там има и деца. Изчака още малко и почука.
Слезе няколко стъпала, като вдигна колкото се може повече шум, после се върна дебнешком на площадката и зачака. След около две минути дръжката на бравата се завъртя и Харди силно удари вратата с рамо. Усети решителна съпротива и се озова вътре, надвесен над мъжа, когото бе съборил на земята.
— Здрасти, Рон. Как си?
— Здравейте, господин Харди — отвърна онзи, докато правеше опит да се надигне.
— Наричай ме Дизмъс, ако обичаш. След всичко, което преживяхме заедно, според мен вече трябва да си говорим на малки имена.
Рон се изправи на крака и се усмихна нервно.
— Дадено, Дизмъс. — Изпусна дълга въздишка. — Може и да не ми повярваш, но се радвам да те видя.
— Аз пък още повече — безцеремонно отвърна Харди. — Къде са децата?
— Отидоха за малко до магазина.
— С Мари ли?
След известно време Рон вдигна сдържано рамене и отново се опита да се усмихне подкупващо.
— Бива си те — призна той.
— И аз съм имал славни времена — не скри Харди. Затвори вратата и когато повторно се обърна към Рон, бе извадил пистолета си — този път доволен, че го е взел, — и го държеше така, че Рон да го вижда.
— Не ти трябват подобни неща.
— Възможно е — отвърна адвокатът. — Но може пък и да ми потрябват. Така че реших за всеки случай да съм подготвен.
Нямаше никакво съмнение, че пистолетът бе привлякъл вниманието на Рон. Не откъсваше очи от него.
— И какво ще правиш сега?
— Не аз, а ние. — Намираха се в неголямо антре. Харди махна към дневната, която се виждаше зад тях. — Сега ще почакаме малко и се моли децата ти да се приберат навреме заедно с Мари, иначе двамата ще трябва да отскочим до центъра.
— И какво ще правим там?
— Ще кажем на един служител от Областната прокуратура на име Скот Рандъл всичко, което той би искал да научи.
Рон седна на нисък кожен диван. Харди, все още задъхан, остана прав.
— Бях разбрал — поде Рон, — че ще изчакаш до утре. И тогава Франи е свободна да каже каквото и да е, всичко. А аз ще замина с децата.
— Аха — процеди Харди. — Така беше.
— Но?
— Но тя вече не е убедена, че ще може да го направи.
— Защо? Нали аз…
Адвокатът повиши глас:
— Не е заради теб, по дяволите! Не защото си й забранил или позволил каквото и да е. Заради нея самата. — Разтърси глава да сдържи нахлулите чувства и да овладее гласа си: — Според нея, още щом им разкаже за твоето положение, децата ти ще пострадат. Ще трябва да се преместят и да започнат пак отначало.
— Но то няма да е по вина на Франи.
Харди все още се дразнеше, че този човек говори толкова фамилиарно за жена му, но в момента не можеше да направи нищо. Той самият имаше известна вина за това.
— Не — отвърна, — но още щом те подведат под отговорност, което ще стане утре, неизбежно ще се случи тъкмо така.
— И какъв е нейният проблем?
Харди внезапно се почувства глупаво с пистолета в ръка. Напъха го обратно в колана си така, че да не се вижда под сакото му, пристъпи до едно кресло и приседна на крайчеца му по диагонал срещу Рон.
— Тя не го смята за проблем. Иска да спечели още няколко часа, лежейки в затвора, да ми даде още няколко часа… — Харди замълча.
— За да откриеш кой е убил Брий ли?
Адвокатът се приведе напред и се взря студено в него.
— Да — отговори. — Да открия кой е убил сестра ти.
Рон не се издаде веднага. Придаде си учудено изражение, сякаш действително не разбираше думите на Харди.
— Искаш да кажеш жена ми Брий.
— Точно Брий имам предвид — отвърна Харди. — Но тя не ти е била жена. Била ти е сестра.
34
За трети път, откакто Глицки и Батавия бяха пристигнали в апартамента на Торн, трамваят задрънча навън и за миг на лейтенанта му се стори, че има истинско земетресение. Пък и кондукторът не си поплюваше с прословутите камбанки.
Зън, зън, зън, зън, зън!
Работното място на Торн представляваше бюро в дневната, до прозореца към улицата. Глицки бе преровил купчина компютърни разпечатки и оттласна въртящия се стол назад, готов да хукне към вратата, ако вещите около него започнат да падат.
— Не е за вярване, че хората плащат, за да живеят в подобни условия.
На кушетката зад него Хорхе Батавия търпеливо вземаше поредната принтирана страница от куфар, който бе сложил на масичката. Огледа я бързо и я остави на купчината вече прегледани документи до себе си.
— Това е „ню ейдж“ терапия — обади се той. — Трябва на всеки петнайсет минути да се питаш дали
