Демонстрацията на мускули оказа въздействие върху младичкия инспектор. Ъгловият кабинет беше просторен, разкошен, застрашителен. Прозорци и гледки, намиращи се достатъчно високо, за да надмогнат мъглата. Коулман се въртеше на свръхмодерния дървен стол — всъщност приличащ повече на табуретка с ръчки, отколкото на предмет, върху или в който човек би си избрал да седне.
На сержанта му мина през ума, че в действителност това може би е специален стол, поставен пред бюрото на Пиърс за нежелани посетители, та те да не се чувстват твърде удобно. И да е сигурно, че скоро ще поискат да си тръгнат.
Инспекторите по убийствата не са особено почтителни хора. Повечето от тях с очите си са виждали всичко, и то поне по два пъти, а Коулман не правеше изключение. Но докато седеше в кабинета на Пиърс, стори му се почти невъзможно да си представи как на човека, който царува тук, ще му се наложи да прибегне до убийство. Всъщност на сержанта не му се вярваше да е така, но искаше поне да уточни фактите, та ако не друго, то да не му се налага отново да се настани на същото място.
— Разбрах, че досега сте ни сътрудничили, сър, и сме ви благодарни за сътрудничеството…
— Е, хубав начин да проявите благодарността си, няма що. Нима все още има нещо, за което да не сте ме питали?
— Опитахме се да се свържем с вас вчера, сър, в събота вечерта.
— Зная. — Пиърс взе писалка, подписа нещо, върна писалката на мястото й, духна подписа и сложи документа настрана. И незабавно се зае да чете следващия. Без да вдига поглед. — Жена ми ми каза, че сте наминали. Отново. Този път май за полицай?
— Да, за сержант Канета.
— Името ми е познато. Откъде ли?…
— На няколко мероприятия е бил охрана на „Калоко“.
Пиърс най-сетне престана да шава.
— Точно така. Него ли са убили?
— Да, сър.
Новината, изглежда, развълнува Пиърс. Той въздъхна дълбоко, сви устни, а по челото му се появиха бръчки.
— Съжалявам, инспекторе. Простете ми грубостта. В момента съм под напрежение, но така е всеки ден и това не ме оправдава. Разбирам какво ви е, когато ваш колега е… — Изпъна гръб. — Добре. Продължавайте. Какво искате да научите?
— Къде сте били в събота през нощта?
Независимо от поднесеното извинение, раздразнението му избиваше на повърхността.
— Мога ли да ви попитам защо това е толкова важно? Какво ви каза жена ми?
Коулман не отговори.
И Пиърс схвана, макар това да не го зарадва особено. Въздъхна повторно.
— Бях си у дома до ранната сутрин, навярно до зазоряване. После отидох на яхтата си в яхтклуба.
— Но през нощта сте били вкъщи?
— Да, нали току-що ви казах.
— Сам ли?
Пиърс кимна.
— Какво чудно има, инспекторе? Жена ми отиде на прием, на който не исках да присъствам.
— Жена ви отби ли се при вас, когато се прибра?
Вицепрезидентът се изсмя късо.
— Какво ви каза тя? — И добави печално: — Съмнявам се. Прекарах нощта в кабинета си. — Сержантът срещна погледа на Пиърс. — Скарахме се за приема, на който не исках да отида. Чух я, като се прибра, но ми се щеше да разбера дали ще дойде да ми се извини. А след като не дойде… ами, ядосах се.
— И спахте в кабинета си?
— Не кой знае колко. Бях много ядосан и цяла нощ не можах да мигна. Гледах телевизия.
— Помните ли програмата?
— О, не зная. Май някакъв спорт. Безсъдържателни глупости. Всичко, което даваха. От време на време задрямвах.
— Случайно да знаете коя телевизионна компания ви обслужва? — попита Коулман.
— Не — отговори Пиърс. — Нямам представа, съжалявам. Вие знаете ли вашата?
— Имате ли нещо против да проверя?
— Не зная, аз… — В това време лицето на Пиърс леко се разведри, не че усмивката му озари помещението. — О, разбирам. Да, естествено. Всичко, което ви е необходимо.
Коулман с облекчение се измъкна от адския стол.
— Благодаря, че ми отделихте време, сър. Надявам се да не ви безпокоим повече.
Пиърс доста дълго остана неподвижен, после поклати недоверчиво глава.
— Преди да си тръгнете, инспекторе, може би ще сте в състояние да ми отговорите на един въпрос.
— Стига да мога.
— Добре. Имали каквато и да било причина да убивам сержант Канета? Тъй като, доколкото разбрах, там е работата. Да, работил е като охрана за „Калоко“. Къде? Каква е била работата му по-точно? И после какво? Та аз дори не го познавам. Съмнявам се, че бих могъл да го различа сред някое множество. — Замълча, простря ръце, призовавайки за проява на здрав разум. — Просто не разбирам. Свързан ли е с мен по някакъв друг начин?
Коулман го изслуша. Наистина не можеше да го вини, че е ядосан и разстроен, но нямаше да издаде и дума от онова, което шефът му бе заръчал да пази в тайна.
— Рутинно разследване — отговори сержантът. — Нищо повече. Благодаря, че ми отделихте време.
— Случайно съвпадение — твърдеше Бакстър Торн пред Глицки. — Такива слончета се намират навсякъде. Можете да си купите в който и да е хубав магазин за подаръци. Този ми е талисман. Нося го със себе си от години.
Нов въпрос, нов простичък отговор.
— Както вече ви казах, Дизмъс Харди, струва ми се, е името на господина, който дойде в кабинета ми тази сутрин и ми отправи няколко заплахи. — Глицки все още не бе позволил на Торн да влезе в апартамента както се полага. Той седеше на един от столовете в антрето, а лейтенантът се бе надвесил над него. — Като изключим това, едва ли зная нещо друго за него. — Торн си остана напълно невъзмутим, продължаваше да отговаря на следващите въпроси на Глицки с влудяващо спокоен глас: — Пълнех си резервоара, лейтенанте, и се боя, че извърших непростимия грях да го препълня. Разлях бензин по палтото си.
Глицки вече бе склонен високо да оцени изврътливостта на това копеле, когато телефонът иззвъня. Батавия вдигна слушалката, послуша известно време и я подаде на Глицки:
— За теб е. Винс.
Лейтенантът нареди на Торн да остане на мястото си и отиде до бюрото.
— Най-после Пиърс излезе съвсем чист — започна Коулман и продължи да разказва какво е научил в „Калоко“: че Пиърс пак има сносно, макар и не идеално алиби. После сниши гласа си до шепот: — Така чуваш ли ме?
— Едва-едва.
— Достатъчно е. Тук има хора.
— Добре.
— И значи, пиша си аз доклада за Пиърс на бюрото и кой, мислиш, се отбива? Тъкмо си тръгна около пет. Ранцети.
Глицки се намръщи. Джери Ранцети работеше в службата за управление и контрол — отдел, който обикновено се нарича „Кадри“. Щом Ранцети е наминал към „Убийства“, значи е по следите на някое лошо ченге, а тази новина не се нравеше на Глицки. Екипът на „Убийства“ бе малък — трийсет мъже и една жена — и Ейб усещаше, че лично би поръчителствал за почтеността на всеки от тях.
— Предполагам, че не е било светска визита.
