Нищо друго, освен истината

— Е, престори се, че е така. Пък аз се престорих, че му вярвам. И изведнъж вика: „О, да, може и да има нещо, може пък да съм подочул нещичко, може и да му кажа едно-друго.“

— Може би — отговори Глицки. — За кого става дума?

Коулман замълча, а гласът му, когато заговори отново, едва се долавяше:

— Затова ти позвъних, Ейб. За кого души ли? За теб.

35

— Кога разбра за нас? — попита Рон.

— Хрумна ми, още когато видях спалните ви, но всъщност не го осъзнах докрай, докато не съобразих, че вероятно имаш сексуална връзка с Мари. Брий е имала любовна връзка. Ти — също. Но все пак сте изглеждали щастлива двойка, добре ви е било заедно. Доволни сте били. Не се връзваше. Единственото, което не разбирам, е защо сте си дали целия този труд. Защо тя просто не си е останала леля Брий?

— По онова време подобно положение ни налагаше да се обясняваме надълго и нашироко с всеки срещнат. А никой не разпитва мъж с деца и втора съпруга. Обаче мъж, децата му и неговата сестра? Това е друга работа — съчетанието е чудновато и на всеки би могло да се стори необичайно, а ние не можехме да го допуснем. Трябва да ме разбереш: издирват ме за отвличане на деца, може би дори за детска порнография. Сериозна каша. По петите ми са. Трябваше да изглеждаме точно като най-обикновена двойка. Не просто като, а точно като. И дълго време успявахме.

— Като се изключат връзките ви.

Рон поклати глава.

— Е, да, налагаше се да пазим връзките си в тайна. Но тъй като в същността си всички любовни отношения на женените са такива, нещата бяха наред.

— Значи ти и Мари. Откога сте заедно?

— От няколко години.

— И тя го приема? Не те ли натиска да се ожените?

Той се облегна на дивана и кръстоса крака.

— Не. Да ти кажа ли, обсъждали сме на няколко пъти развода ми с Брий. Но това беше преди Брий да умре. Оттогава тя според мен чака да мине достатъчно време. Да изтече траурът — добави той неловко. — Така че за брак още не е ставало дума.

— Искаш да кажеш, че тя не е знаела за Брий ли?

— И все още не знае. Никой не знае.

Харди, на свой ред, се облегна, печелейки време да осъзнае чутото.

— А децата?

Рон Бомонт поклати отрицателно глава.

— Бяха на две и три годинки, когато се преместихме тук. Може и да са чували, че леля им се казва Брий, но не си спомняха. Така че в скоро време тя стана за тях просто Брий, втората им майка. А животът им бе далеч по-хубав, отколкото преди.

— Ами Даун?

Рон застана нащрек. Внезапно се озова на самото крайче на дивана, а цялото му тяло издаваше готовност да скочи при тази заплаха за децата му, та дори да се нахвърли върху мъж с пистолет.

— Какво Даун?

— Това те питам.

Остана приведен напред, напрегнат, с вкопчени една в друга ръце. Харди го изчака. Полека-лека думите на Рон потекоха:

— Никога не съм срещал човек като нея, дори далечно нейно подобие. Бях в предпоследния си курс в Уисконсин. Срещах я из всички библиотеки — работеше по магистърската си дисертация. По социология.

— И тя ли бе студентка?

Рон се изсмя.

— Не. Макар според мен да беше умна. Не, сигурен съм, че беше умна. Страхотно умна. Прекалено умна.

— Какво искаш да кажеш?

Рон пое въздух и тежко го издиша.

— Не изпитваше нищо или — не е съвсем така — по-скоро решаваше кои чувства са разумно оправдани, а останалите изобщо не признаваше. За нищо на света не би заложила на по-слабите си емоции.

— И кои бяха те?

— О, нали разбираш. Обичайните, които пречат на всички ни, но особено на жените. Поне така смяташе Даун. Любовта, потребността, състраданието. Всичко, което се превръщаше в спънка да получи исканото.

— Тоест?

Рон вдигна рамене.

— Всъщност е много просто. Обичайното. Парите, властта, вълненията.

Харди едва не прихна пред подобна нелепица.

— И тя възприемаше всичко това като специализация по социология, така ли?

Рон поклати глава.

— Не. Започнала е като стриптийзьорка. По времето, когато се запознахме — той замълча, — се представяше за актриса. — Въздъхна. — Сега, като се замисля, у нея ме е привлякло онова усещане за… навярно трябва да го нарека опасност. — И отново замълча.

— Продължавай — подтикна го Харди. — Имаш предвид физическа опасност ли?

Последва повторно безсмислено изсмиване.

— Да, дори и това вероятно. Или поне така ми се е струвало — на мен, безгрижното момче от тесногръдия Илинойс. Беше четири години по-голяма от мен и наистина нямаше никакви предразсъдъци, що се отнася до плътските неща. По онова време ми се струваше, че съм умрял и съм отишъл на небето. Имам предвид, че се сблъсках с един напълно неконвенционално освободен дух в невероятно тяло и тя ме обичаше и, разбира се, и двамата се чувствахме непобедими и безсмъртни. Нищо не бе в състояние да ни досегне. Събирахме се и се смесвахме с други двойки, пробвахме всевъзможни дроги, мотаехме се по места, в които днес не бих си и помислил да стъпя.

Замълча, сякаш едва ли не молеше за позволение от Харди да продължи.

— Като се озърна назад сега, изглежда ми невъзможно, сякаш съм бил друг човек.

— Кога беше това? — попита Харди. — Преди двайсет години ли?

— Горе-долу толкова.

— Наистина си бил друг човек — кимна адвокатът. Рон сякаш се поуспокои донякъде и продължи:

— Като че ли най-много съжалявам, че и двамата ми родители починаха по онова време, в самото начало на връзката ми с Даун.

— И колко трая тази начална фаза?

— Пет години или малко повече.

— Те разбраха ли изобщо с какво се занимава тя?

— О, не. Минаваше за студентка — като мен. Но най-вече татко сякаш проникваше в душата й и разбираше каква е. Опита се да ми каже, но аз не желаех да слушам каквато и да било критика от безнадеждно задръстения си баща. Имам предвид, че той си вадеше хляба със застраховки. Членуваше в „Ротари клуб“ и в обществото „Свето име Господне“. Какво, по дяволите, можеше да ми каже?

— Нищо, освен всичко — сериозно отговори Харди.

Забележката му имаше ефект.

— Точно така. Но аз участвах в сексуалната революция, а той и хабер си нямаше. Смятах дори, че ме ревнува. — И отново прозвуча все същият характерен неискрен смях. — Така че зарязах тях, а не нея. А после татко умря.

А след две години и мама. — Сведе очи към ръцете си.