Глицки седна в гаротата.
— Ако искаш, премести Честър — посочи Страут към скелета. — Настанил се е на удобното място.
— И тук ми е добре. Какво ще ми кажеш за жената?
Страут скръсти ръце и сви рамене.
— Първо, наистина е жена, категоричен съм. Не бях сигурен, преди да я сложа на масата. Ужасно е обгоряла.
— И аз така чух. Бензин?
— Нещо горещо. Ако са сигурни, че е бензин, вярвам им. Съдейки по уврежданията, предполагам, че е горяла десет-петнайсет минути повече от Хановър.
— Някакви опознавателни белези по нея?
— Нищо по тялото — поклати лава Страут. — Нищо под тялото. Някакъв свидетел казал, че може би е приятелката на Хановър… — Обърна се и започна да преглежда метална кошничка, пълна с документи, поставена на бюрото до него.
— Миси Д’Амиен — подсказа му името Глицки.
— Да, точно така. Живеела е с него, нали?
— Така чух. Само че явно са имали проблеми. Тя преобзавеждала къщата и харчела прекалено много пари.
— Преобзавеждала значи. Е, това обяснява всичко — отсечено се изсмя Страут. — Ние с жена ми едва не се разделихме заради такова нещо. Ремонтирахме няколко стаи у дома преди десет години. Трябваше да отнеме два месеца, а отиде повече от година. Накрая аз просто се преместих тук — спях на мястото на Честър, докато всичко най-сетне не приключи. Ако бях останал у дома, сигурно щях да я убия. Разбира се, след като преди това убия строителния предприемач. Кучи син!
— Е, какво предполагаш, Джон, Хановър ли я е убил?
— Не, не, не, нямам никакви предположения по този въпрос, Ейб. Мога само да кажа, че и двамата са загинали от огнестрелна рана в главата.
— Някакви признаци кой кого е застрелял? Ако изобщо е бил някой от двамата.
— Бих казал, че е мъжът.
— Защо?
— Входната рана на жената е разположена високо окципитално… — Той се усети и продължи без терминология: — Високо горе на тила. Няма как да се е застреляла там.
— Ами мъжът?
— При него е над дясното ухо. Не по-лошо място от което и да е друго.
Известно време Глицки остана неподвижен, облегнал лакти на коленете си. Новината нямаше да допадне на кметицата.
— Възможно ли е да е бил някой друг?
— Разбира се, само че аз няма как да разбера. Вероятно им се е наложило да се изпарят оттам доста бързо, но нищо по телата не изключва тази възможност.
Глицки кимна.
— Допускам, че ще направиш разпознаване по зъбите и на жената.
— Ами, имаме зъбите, но проблемът е, че не знаем кой е бил зъболекарят й.
— Странно е, че ми задавате този въпрос.
Катрин Хановър го увери, че обаждането му не я е събудило, само че той май не й повярва. Когато се представи и поиска позволението й да запише разговора, веднага след като тя вдигна телефона, гласът й звучеше дрезгаво и малко уморено. Сега тя отново прочисти гърлото си, преди да продължи.
— И двете ходехме при един и същи зъболекар, доктор Ямаширу. Малкото му име е Тошио. — Продиктува му и двете имена буква по буква. — Намира се на Уебстър, между Юниън и Грийн. Имаше проблеми със зъбите и не познаваше никой тук, затова ме попита при кой зъболекар ходя аз.
— Значи сте близки?
— Не. Просто бях най-близо до нея, когато се появи проблемът.
— А тя откъде идва?
— Това винаги е било малко неясно. Имаше френски акцент, обаче говореше английски много добре. Нямаше значение откъде идва. Тя просто го върза… Извинете, как казахте, че е името ви?
— Глицки. Заместник-началник Глицки. Работя по този случай заедно с Дан Кунео, с когото сте се срещнали снощи.
— Да, помня го.
Отговорът й прозвуча на Глицки малко унило.
— Да не би да сте имали проблеми с инспектор Дан Кунео?
— Не, не точно. Казах му, че според мен вътре са били Пол и Миси.
— И за ремонта?
— Да. — Напрежението в гласа й вече беше ясно доловимо.
Нещо в разговора й с Кунео я притесняваше. — Това също.
— И че се имали някакви проблеми?
— Да.
— Заради похарчените от нея пари?
Поредното кратко мълчание. И после:
— Извинете, инспекторе, но не казахте ли, че и вие сте разговаряли с инспектор Кунео?
— Не, още не съм. Оставих му съобщение, но разследващият пожарникар ми даде името ви и аз исках да изясним някои неща. Инспектор Кунео ще се върне на работа довечера, ако се чувствате по-спокойно с него.
— Не!
Глицки си представи как тя разтревожено скача при предложението му.
Жената прикри реакцията си с нервен смях.
— Искам да кажа, че няма значение с кого разговарям. Ако знам нещо, което ви интересува, питайте.
— Добре. Казали сте на инспектор Кунео, че господин Хановър и Миси са се карали заради похарчените от нея пари за ремонта на къщата. Така ли е?
— Да, всъщност, беше наистина възмутително. Около един милион долара. Само че Миси си беше такава, макар че отначало ни заблуди. Е, най-малкото се опита.
— В какъв смисъл ви заблуди?
— В смисъла, в който привлекателните млади жени заблуждават по-възрастните мъже.
— Искате да кажете, че тя се е стремила към парите на свекъра ви, така ли?
— Не просто ги преследваше. Тя наистина получи доста от тях. Да бяхте видели годежния пръстен! Наричахме го трофея за сто хиляди долара. Искам да кажа, че беше малко прекалено. Да не говорим за дрехите, за колата и…
— Но явно господин Хановър й е давал всичко това доброволно.
— О, да. Смяташе, че тя винаги се държи прекрасно с него, че била сладка, любяща, изпълнена с разбиране. Макар че трябваше да я видите, когато Мери — моята снаха — и подхвърли, че може би малко прекалява с ремонта. — Катрин Хановър замълча. — Чуйте, наистина не искам да говоря лошо за мъртвите, но беше съвсем очевидно, че е златотърсачка — много изкусна и много търпелива, — обаче Пол не даваше и да се издума, разбира се. Не можехме дори да повдигнем пред него въпроса да се замисли над тази вероятност, да подпише предбрачен договор или нещо подобно. Той не искаше. Обичаше я. Тя беше любовта на живота му и той се чувстваше благословен, че я е намерил. Извинете, но направо ми се повдига.
— Значи вие не й вярвахте?
— Никой от нас не й вярваше.
— А кои сте тези вие?
— Семейството. Дъщерите на Пол, Мери и Бет, съпругът ми. Децата.
Глицки се възползва от възможността да научи някои подробности за семейството и си записа имена,
