— Искаш ли да поговорим за това? Да видиш името си във вестника?
— Това е целта на живота ми — почти се усмихна Глицки.
— Може би по-късно, ако се окаже нещо важно. Не допускай да ти попреча да си запишеш колко благодатен е градът ни за художниците. Няма да чуеш много такива.
— Ако изобщо има.
— Е, кметицата току-що го каза, тъй че трябва да е истина.
— Ако е така, значи е страхотна сензация — вдигна поглед към него Елиът. — Да познаваш някой борещ се с живота художник, който наистина да живее тук?
— Чух, че неколцина бездомници са изрисували всеки сантиметър от рампата на магистралата на Четвърта улица.
— Съмнявам се, че тя има предвид тях.
— Говори как градът помага на художниците. Единственият начин това да стане е първо, те да са бездомни, и второ, да бъдат художници.
Елиът не отговори и послуша кметицата още малко.
— Значи най-вероятно само аз имам това впечатление.
— Какво?
— Че напоследък в града е много трудно да се оцелява, да не говорим да се процъфтява. А аз не бива да приказвам, защото си имам хубава работа. Ами ако се опитваш да се занимаваш с изкуство? Можеш ли да си го представиш?
— Не, обаче кметицата казва, че всички сме с отворени обятия.
— И Брут е почтен човек.
— След като казваш, Джеф — сведе поглед към него Глицки.
— Шекспир го е казал. Речта на Антоний след убийството на Цезар.
— И аз така си помислих, тъкмо се канех да го отбележа — рече Глицки и отново насочи вниманието си към кметицата. — Е, защо си тук? За какво е всичко това? Едва ли е заради горките страдащи художници.
— Не, всъщност идеята е много интересна. Първата редовна пресконференция разходка на Кейти. Не си ли чел за това?
— Не.
— Вече два пъти пиша. „Разходки в квартала“?
— Нищо не ми говори.
— Направо ме срази, Ейб.
— Ще се бичувам, щом се прибера, ако изобщо се прибера. Е, за какво са всъщност тези разходки?
— Ще отиде в различни квартали през следващите няколко седмици, но днес ще се разходи по Маркет — оттук до Ван Нес.
— Хубава разходка, фауната е удивителна.
— Около двайсетина пресечки.
Глицки сниши глас:
— Да не си е изгубила ума? Оттук до Ван Нес? Това е централното гето.
— Така е и тя сигурно го знае.
— Значи иска да види как хората пикаят и правят и други работи в градските фонтани? Или как продават дрога по улиците? И го прави, защото…
— Защото иска хората да знаят, че тя споделя същата загриженост за обществената безопасност, чистота и приличие като повечето граждани.
— Не е уцелила, Джеф — поклати глава Глицки. — На гласоподавателите не им пука за това. Тях ги интересува да сме състрадателни, да уважаваме разнообразието и да проявяваме чувствителност, само че не забелязвам бог знае какви признаци да ги е грижа за обществената чистота.
— Ето това е. Обаче Кейти смята, че ако види с очите си упадъка на тези места — вярвам, че тук цитирам точно, — „това ще послужи като свидетелство, че възстановяването на този исторически онеправдан коридор през сърцето на града ще се превърне в приоритет за моята администрация и ще бъде дар за целия град“.
— И как каза, че ще стане това? Като се разхожда по тези места?
— Така е на теория. Ние пишем за проблемите, на които тя се натъква, гражданската чувствителност расте, хората виждат колко лошо е състоянието на някои места и престават да проявяват търпимост към това.
Този път Глицки тихо изсумтя:
— Не, не. Схванал си го наопаки. Трябва да ги толерираме повече, защото не ги разбираме. „Виновни са не звездите ни, мили ми Бруте, а самите ние“. Отново Шекспир.
— Благодаря ти, но се бях сетил. А, забеляза те.
Кметицата подаде торбата с покупките на един от помощниците си — не очакваше Глицки да бъде там, но веднага реши да извлече политически дивиденти от ситуацията — обърна се към репортерите, които бяха доста многолюдна тълпа, като се има предвид, че всъщност нямаше бог знае каква новина, и каза:
— Извинете ме, но трябва да поговоря със заместник-началника.
След миг се озова при тях, поздрави и двамата и помоли Елиът да ги остави за малко насаме. Глицки вдигна ръка за колеблив поздрав — не беше ясно дали поздравява Кейти, или се сбогува с Елиът. Може би и двете.
— Не исках да ви развалям тържеството, ваша милост. Ако прекъсвам нещо…
— Ейб, казах ти сутринта — наричай ме Кейти. Можем да говорим, докато вървим.
Двамата излязоха от Фери Билдинг, следвани на прилично разстояние от репортерите, сред които бе и Джеф Елиът. Първите няколко пресечки на Маркет, макар претъпкани с пешеходци и с пътно движение, бяха относително чисти и по тях се срещаха хора, които работеха в центъра на града. Тук нямаше почти никакви градски пороци, които Кейти Уест се надяваше да извади на показ, затова тя успя да поговори с Глицки, докато вървяха. Хвана го под ръка и наложи бързо темпо.
— Учудена съм да те видя толкова скоро. Допускам, че става дума за Пол Хановър. Имаш ли нещо?
— Почти това, което искаше — каза Глицки. — Разговарях с Джон Страут и със снахата на Хановър и от казаното съм почти убеден, че няма почти никаква вероятност той да е убил когото и да било, включително и себе си. — С няколко думи й разказа какво бе открил — входната рана над дясното ухо и другата в тила на жената. — Като че ли това е всичко. Възможно е да се е застрелял само ако се е изкривил по невероятен начин, а това няма смисъл. При нея проблемът е същият. Така че най-вероятно не е станало по този начин.
— Когато шефът на полицията каза, че си добър, не се е шегувал, нали, Ейб?
— Не съм толкова умен, просто всеки път ми върви. Попадам на нужните хора.
Бяха стигнали до Седма улица и сега очите на кметицата бързо се стрелкаха напред-назад, търсейки признаци за упадъка на града, които Глицки знаеше, че ще се появят всеки момент. Само че мислите й продължаваха да следят темата.
— И сега какво? — попита тя.
— Какво имаш предвид?
— С разследването?
— Продължава, разбира се. Обратно при инспектор Кунео, където всъщност си му е мястото.
Още няколко бързи стъпки, след което тя рязко спря.
— Става дума за същия инспектор Кунео, който тази сутрин каза на пресата, че става дума за убийство и за самоубийство, така ли?
Глицки стисна устни за миг, преди да отговори.
— На мен ми се стори същото, когато отидох на мястото за пръв път.
— Да, само че не каза на никого за това, преди да си събрал повече факти, нали?
Той й поднесе нещо, което се надяваше да мине за усмивка.
— Свикнал съм да се оправям с медиите малко повече от твоя средностатистически инспектор.
— Така да е, Ейб, обаче остава фактът, че ти постигна истински напредък само за половин ден, а инспектор Кунео няма нищо общо с това.
