адреси и телефонни номера.
— Само че никой от тях не е дошъл на мястото на пожара снощи?
— Никой от тях не знаеше за него до днес, или до доста по-късно. Когато се върнах, може би към един през нощта, се обадих на Мери и на Бет, но се свързах с телефонните секретари. През последните три дни съпругът ми е на риболов край бреговете на Мексико — все още не съм се свързала с него, но той трябва да се върне утре. Сигурно новината за смъртта на баща му ще го съсипе, макар че може би ще изпита и известно облекчение.
Глицки, който се обаждаше от телефона в кабинета си, се размърда, за да разпредели тежестта си по- удобно. Катрин Хановър се оказваше често търсената, но рядко намирана златна свидетелска мина и без всякакво усилие го снабдяваше с факти, хора, слухове, намеци, контекст.
— Защо ще изпита облекчение? — попита Глицки.
— Е, не точно облекчение. Може би се изразих твърде силно. Но не е тайна, че всички ние малко се тревожехме какво ще стане след сватбата на Миси и на Пол. Уил е архитект и ние живеем добре, само че никой от нас не е постигнал невероятния финансов успех на Пол.
— Разчитахте на наследство, така ли?
— Това звучи много пресметливо. Не знам дали е правилно да се каже, че разчитахме на наследство — ние всички обичахме Пол и ни се искаше той да живее вечно, но да си го кажем направо, той имаше огромно състояние. От толкова отдавна бяхме изправени пред възможността да се сдобием с тези пари, че когато той започна да говори за сватба с Миси, се наложи да се пренастроим и да свикнем с мисълта, че вече няма да ги получим. А сега внезапно отново стана възможно. Звучи ужасно, нали? До тази сутрин никога не се бях замисляла за парите, но когато осъзнах… — тя замълча и въздъхна в слушалката. — Ужасно е да говоря по този начин. Извинете ме.
— Съвсем естествено е — каза Глицки.
Само че Катрин не изоставяше темата.
— Просто наистина настъпи драстична промяна, откакто той започна да се среща с нея. Опитвам се да кажа, че преди появата на Миси Пол помагаше с таксите за образование на всички деца. Освен това всички заедно всяка година ходехме на Мауи за Коледа. Всички заедно, цялото семейство, прекарвахме една седмица в Напили Кай. Такива неща. Да не говорим за колежите, които предстояха на всичките му осем внучета. Не биваше да казвам, че е облекчение, обаче… — отново замълча тя.
Глицки искаше да я накара да продължи да говори.
— Значи Миси живееше със свекъра ви?
— Да, през повечето време, струва ми се. През последните две години.
— Познавате ли нейни приятели от времето, преди да се запознае с него?
— Не, след като се запозна с Пол, престана да се среща с други приятели. Посвети му цялото си време.
Глицки си отбеляза да провери приятелите на Миси Д’Амиен, ако разследването се разшири. Макар че за момента то като че ли се бе стеснило до очевидната първоначално теория. Със сигурност простодушното признание на Катрин Хановър за нещо, което при други обстоятелства би се сметнало за мотив за убийство — огромно наследство, — говореше против вероятността самата тя да е била замесена в каквато и да е мръсна игра. Разбира се, той щеше да провери къде се е намирал съпругът й и двете му сестри предишната нощ, но за момента като че ли на Кейти Уест й предстоеше разочарование от нейния благодетел и политически съюзник.
Само че този момент отлетя при следващите няколко реплики.
— Може ли да ви попитам нещо, инспекторе?
— Разбира се.
— Разследващият пожарникар смята, че е възможно и двамата да са били застреляни. Успяхте ли да установите дали е вярно?
— Да, вярно е.
— Значи са били убити?
— Да, госпожо. А може би един от тях е убил другия и след това се е застрелял.
— Или застреляла.
— Може би — каза Глицки. Макар да намираше теориите на инспектор Бекер за убедителни и за съвпадащи със собствения му опит, той не възнамеряваше да влиза в дискусии защо при подобен сценарий най-вероятно е извършителят да не е жената.
— Но вие смятате, че е бил Пол, така ли?
— Не знам. — Замълча за кратко, после си даде сметка, че подробностите несъмнено ще се появят в утрешните вестници и може би по телевизията след няколко часа. Така че нямаше да издаде нищо. — Разположението на раната на жената показва, че тя не се е самоубила. Раната се намира високо на тила й и вероятно не е нанесена от самата нея.
— А раната на Пол?
Глицки въздъхна:
— На типично за самоубийство място. Точно над дясното ухо.
Още една кратка пауза.
— Чакайте малко — каза после Катрин Хановър. — Над
— Да.
— Сигурен ли сте?
— Патологът е сигурен, а той обикновено не бърка.
— Смятам, че може би ще се наложи да проверите отново.
— Защо?
— Защото — смятах, че всички знаят това — в началото на петдесетте години Пол е бил болен от полиомиелит. Дясната му ръка беше парализирана. Напълно непотребна. Изобщо не можеше да я използва.
Глицки се добра до Кейти Уест, докато тя провеждаше среща с журналисти в наскоро ремонтираната, утилитарна, но все още прекрасна Фери Билдинг на залива, в източния край на Маркет Стрийт. Слънцето, обвито в здрачевина, се бе пъхнало под завивката на крайбрежната мъгла, която покриваше западната част на града по това време на годината. В края на пролетта и в началото на лятото климатът в Сан Франциско много приличаше на този в Нюфаундланд. До падането на мрака имаше още много време, но пряката слънчева светлина бе изчезнала от доскоро светлия, искрящ и дори вдъхновяващо гостоприемен градски център и бе станало доста студено. Сега пориви на студения вечерен вятър разтваряха саката на бизнесмените и разчорляха прическите на жените. Вестници и опаковки на храни се въртяха във вихрите на алеите и на небостъргачите.
От кабинета на кметицата му казаха, че може да я намери някъде на Маркет Стрийт, ако не успее да я хване във Фери Билдинг, но че трябва да опита първо там. Той накара Паганучи да го остави пред сградата и тръгна, превил глава и напъхал ръце дълбоко в джобовете си, докато не се спаси от вятъра и не се вмъкна вътре. Нейна светлост и антуражът й от журналисти тъкмо излизаха от пасажа с книжарниците, където тя „спонтанно“ си бе купила няколко романа, три готварски книги, няколко компактдиска с музика, последните хуморески на Дон Новело и един пътеводител за Италия — всички написани или изпълнени от граждани на Сан Франциско.
Глицки застана отстрани и слушаше с известен скептицизъм как Уест говори пред скупчилите се репортери, възхвалявайки добродетелите на града, растящото му значение като Мека на изкуствата и на творчеството, както убедително доказвали тези толкова разнообразни творби. Един брадат мъж в инвалидна количка се откъсна от най-близката група от десетина репортери и се насочи към него.
Глицки добре познаваше Джеф Елиът. Негов състудент и заедно с Уест участник в приятелските сбирки с областния прокурор, Елиът списваше рубриката „Градът говори“ на вестник „Кроникъл“. Той беше болен от множествена склероза и Глицки знаеше, че наскоро се бе наложило да се откаже от патериците, които от време на време използваше, и да седне в инвалидната количка.
— Какво търсиш тук? — попита го Елиът.
— Имам малко работа с кметицата.
