очи, ако това ще ви помогне да си спомните, господине. Когато за пръв път видяхте жената да напуска дома на Хановър, грееше ли слънце?
За учудване на Харди Уилис всъщност се подчини. Когато отвори очи след няколко секунди, той кимна:
— Смятам, че грееше.
— Добре. Кога за пръв път забелязахте жената?
— Докато слизаше по стълбите на дома на Хановър.
— През три къщи от вашата?
— Точно така.
— На около петдесет метра, така ли?
— Приблизително.
— Казали сте на господин Роузън, че в този момент, при първия поглед сте помислили, че жената е Миси Д’Амиен?
— Да.
— Защо?
— Най-вече защото това беше нейната къща, струва ми се. Тя живееше там. Бях я виждал с подобни дрехи. Нормално е да очаквам, че ще бъде тя.
— Добре. А къде в собствената си къща стояхте вие?
— До предния прозорец.
— Той е малко изнесен напред, нали?
— Да.
— Добре. След като тази жена слезе по стълбите, вие твърдите, че тя е пресякла улицата, така ли?
— Да.
— По диагонал, или направо?
— Не гледах толкова внимателно. Не мога да кажа.
— Не сте ли я гледали?
— Не, не специално. Както ви казах, пиех коктейли с приятели…
— Точно така. Между другото, по това време вече колко коктейла бяхте изпили?
За пръв път любезността като че ли изневери на Уилис. Явно засегнат, той измери Харди с гневен поглед.
— Един — отговори той безизразно.
— С други думи, били сте на първия си коктейл? Или вече бяхте изпили един и сега пиехте втори?
— Ваша Чест! — притече му се на помощ Роузън. — Свадливост!
— Нищо подобно, господин Роузън — отсъди Браун. — Отхвърля се. Господин Уилис, можете да отговорите на въпроса. Джанет.
Джан Сондърс му го прочете отново и Уилис изпъна рамене:
— Не мога да си спомня точно. Мисля, че беше първият ми коктейл.
— Добре — каза Харди. — За протокола, какъв коктейл пиехте?
— Ваша Чест! — този път Роузън се изправи и столът му изскърца по пода, но още преди да изкаже основанията за възражението си, Браун го отхвърли.
— Беше манхатън — отговори Уилис.
Харди го удостои със студена усмивка. Двамата мъже вече бяха врагове и бяха прекалено учтиви, правопропорционално на растящата им омраза един към друг.
— Това са две части хубав бърбън и една част сладък вермут, нали?
— Точно така.
— Добре. Сега да се върнем към жената, която вече е на отсрещната страна на улицата, нали?
— Да.
— Жената, която първоначално сте помислили за Миси Д’Амиен.
— Помислих си, че
— А! — Харди привлече вниманието на съдебните заседатели с един поглед, след това отново се обърна към свидетеля. — Какво ви накара да промените мнението си?
— Вървеше различно.
— Вървеше различно. Какво точно имате предвид?
— Имам предвид, че имаше различна походка. Струва ми се съвсем ясно. Не вървеше по същия начин.
— Значи вие сте разглеждали походката на госпожица Д’Амиен?
Това предизвика нов пристъп на смях сред публиката и Уилис я изгледа почти толкова гневно, колкото Браун.
— Забелязах я. Както човек забелязва разни неща. Не съм я проучвал.
— Добре тогава. Значи тази вечер вие просто забелязахте походката на Миси Д’Амиен?
— Да.
Харди чу зад себе си някакъв звук, глухо изтропване. Допусна, че Роузън ядосано стоварва ръка върху масата, но не посмя да забави разпита, за да погледне. Не знаеше дали Уилис си дава сметка какво е казал току-що, но беше сигурен, че съдебните заседатели са забелязали.
— Добре — каза той. — Нека ви попитам следното: след като наблюдавахте походката на госпожица Д’Амиен, как видяхте лицето й?
— Просто — заекна свидетелят, — просто го видях.
— Когато се изравни с прозореца, до който стояхте вие ли?
— Да.
— Точно от отсрещната страна на улицата?
— Да.
— Значи сте я видели в профил?
Това накара Уилис да спре за момент.
— Да — изперчи се той. — Да, трябва да е станало така, нали?
— Така ми се струва — каза Харди. Не възнамеряваше да притиска Уилис повече засега. Вече го беше наранил жестоко и съдебните заседатели щяха да го намразят заради това. Харди спря за миг, пое си въздух и попита тихо: — Господин Уилис, прозорецът ви гледа към Стайнър Стрийт на запад, нали?
— Да.
— Към залязващото слънце, нали?
— Да.
— А в деня на пожара е греело слънце, нали?
— Да.
— Ниско на небето, тъй като е било поне седем и петнайсет, а може би дори седем и четирийсет и пет, когато жената е излязла от къщата на Хановър. Господин Уилис — продължи Харди, — нека да припомним на съдебните заседатели. Вие сте видели жена, която първоначално сте взели за Миси Д’Амиен, да излиза от къщата на Хановър около седем и половина. Видели сте я отново в профил на отсрещната страна на улицата срещу издадения си навън прозорец, гледайки право срещу залязващото слънце, през което време сте отпивали от алкохолна напитка, приготвена от две части концентрат и една част подсилено вино. Всичко това вярно ли е?
— Да — отвърна Уилис. — Дотук.
— Според мен дотук е достатъчно — каза Харди. Обърна се, отиде до масата си и седна до Катрин, която се пресегна и го стисна за ръката.
— Още въпроси, господин Роузън? — попита Браун. — Не? Добре. Господин Уилис, свободен сте.
В кабинета на Фаръл Харди беше готов да го моли на колене, ако се наложи.
— Уес, много ми трябва.
— Трябваше ти и несъществуващото й алиби, Диз. Което аз надлежно ти осигурих, ако си спомняш. Но дори да допуснеш, че прелестната Тереза Хановър ще ме приеме отново…
— Нали си е паднала по теб!
