— Е, може малко да съм преувеличил. Но както ти казах, дори да се съгласи да ме приеме отново, тази вечер имам среща със Сам.
— Вие нямате деца. Всяка вечер сте на среща.
— Така е. И всяка среща ни е скъпа. Но тази всъщност е планирана. Имаме резервация с няколко приятели във „Фаралон“.
Харди направи гримаса. А Фаръл, полегнал на кушетката с отворено куфарче върху гърдите си, се надигна с дълбока и театрална въздишка.
— Само за информация, какво искаш да научиш този път?
— Какво е знаела тя за Миси Д’Амиен. Дали се е опитвала да открие някакви злепоставящи истории за нея. Дали би могла да я изнудва.
Фаръл кимна:
— Точно такова нещо без всякакви проблеми ще измъкна при един непринуден разговор. Нали се сещаш, че много бързо ще схване какво правим? Ченгетата не са ли я питали за това?
— Кунео не я е питал.
— И ти очакваш да науча това за броени часове?
— По-бързо, ако искаш да успееш за вечерята си.
— И как да го направя?
— Както обикновено, Уес. С очарование, с ум, с психология. С каквото е нужно.
— Наистина ли смяташ, че го е извършила?
— Наистина смятам, че не е невъзможно. Искам да разполагам с някаква мелодия, на която да накарам съдебните заседатели да затанцуват.
Фаръл хвърли куфарчето си на пода до краката си. Изруга с негодувание и погледна Харди.
— Добре, ще й се обадя.
— Благодаря ти. И ми направи още една услуга, моля те.
— Естествено, че то се подразбира. Живея, за да правя услуги на всички без изключение. Каква?
— Внимавай.
29
Парите не отведоха Глицки до никъде. Номерът на социалната осигуровка се оказа валиден, но не беше активен заради смъртта на човека, на когото беше издаден. Единствената друга следа на Глицки беше в първите три цифри на номера, защото те бяха пощенският код на адреса, от който бе подадено заявлението. Миси беше подала молбата си и беше получила картата за социална осигуровка във Вашингтон, окръг Колумбия. Това не му помогна особено.
Прекара с Лайза Рейвъл три часа и научи, че Миси Д’Амиен се е разпореждала с парите си внимателно и вероятно доста умело — в продължение на период от около двайсет месеца и с изключение на прякото привеждане на големи суми към Леймар Констракшън, тя нито веднъж не беше прехвърлила сума пари, по- голяма от десет хиляди долара — нито за да ги има в брой, нито към друга сметка. Понякога, когато балансът на сметката й нямаше да бъде напълно изчерпан преди получаването на следващата вноска, тя изтегляше цялата наличност и оставяше само няколкостотин долара, а понякога ставаше дума дори за четири хиляди долара, предназначени за нейния сейф. Като цяло грубите сметки на Глицки показваха, че може да е откраднала и скътала около четиристотин хиляди долара.
А това означава, че поне няколко дни преди смъртта си тя е разполагала с такава сума в брой. Може би дори ги бе носила със себе си — в раничка, в куфарче, в пазарска чанта. Ако това е било забелязано от неправилния човек, Глицки знаеше, че е предостатъчен мотив за убийство. Обаче онова, което не знаеше и не можеше да си представи, ако не броим теорията на Харди, че тя се е канела да напусне Пол Хановър, беше защо ги бе изтеглила точно в този момент. Вече започваше да си мисли, че става дума за някакво изнудване. Разплащане, което се е объркало в дома на Хановър, и свидетелите/жертвите не бяха оцелели.
Смяташе, че съвпадението просто не е вариант.
Само че имаше нещо, което явно беше пропуснал и което трябваше да бъде следващата и едва ли не единствената логична стъпка, макар че конкретната посока оставаше все още неясна. Защо обръщаше толкова внимание на Миси Д’Амиен? Беше ли само от желание да докаже, че Кунео е грешал през цялото време? Или се дължеше на желанието му да възтържествува справедливостта? Непрекъснато откриваше нови факти за Миси, а в крайна сметка се оказваше, че знае още по-малко. Само че просто не можеше да се спре. Всичките тези пари, умението й, двуличието за това къде и дали изобщо е работила, екзотичното й и неизвестно минало, всичко това продължаваше да задържа интереса му. Беше сигурен, че Миси е ключът към нещо значимо. Може и да не беше ключът към собственото й убийство, обаче историята й направо плачеше за разгадаване и Глицки смяташе, че ако успее да я разплете, самият той ще може да излезе от омагьосания кръг.
И неслучайно, макар и да не можеше да предскаже точно по какъв начин, това щеше да окаже влияние и върху процеса на Харди.
Обади се на Паганучи, докато чакаше Лайза Рейвъл да приключи с фотокопирането, след това й благодари за отделеното време и за познанията й. Когато излезе от сградата, шофьорът му го чакаше откъм Киърни Стрийт по посока центъра на града. Дори в следобедния час пик не им отне и петнайсет минути, за да стигнат до централния офис на „Тау/Холд“, който се намираше на няколко пресечки на юг от Съдебната палата на Таунзенд.
Голям склад от кафеникави тухли, който сега съвсем явно бе изоставен — от улицата мястото изглеждаше така, като че ли там от десетилетия няма никакви признаци на живот. Големите автоматични врати бяха затворени и отпред, и отстрани. Няколко прозореца високо горе от всичките три видими страни бяха изпочупени и сега бяха черни назъбени дупки, а други, покрити с паяжини, прах и сажди, бяха станали непрозрачни. Паганучи спря точно пред входа с лющещата се бяла боя и с избеляващата табела. Превключи на скорост за паркиране, загаси двигателя, излезе и отвори на Глицки вратата към влажния и носещ песъчинки вятър.
За голяма изненада на Глицки входната врата беше отворена. Той влезе и зави към административния офис, който беше иззидан, за да прилича на нормално планирана стая. Десетина метални бюра бяха разположени в ограденото пространство зад рецепцията. Повърхностите на всички тях бяха празни с изключение на един компютър, телефон, попивателна хартия и два двуетажни метални рафта за документи. Не видя никого, но чу някъде да свири радио, затова мина покрай рецепцията и след това зад нея, следвайки звука. В ъгъла на по-големия кабинет се гушеше един по-малък и в него Глицки завари двама мъже на средна възраст, които играеха карти — май на нещо като сантасе — върху съвсем празната повърхност на едно бюро.
— Кой печели? — попита той.
Пълният мъж с лице към него го погледна и не показа никакво учудване при вида на едрия, облечен в униформа чернокож полицай, застанал на вратата на кабинета му.
— Глен — отговори той с дрезгав от усилието глас. — Но няма да е задълго.
— Ха! — Глен дори не се обърна да го погледне.
Глицки влезе в стаята и каза:
— Опитвам се да намеря една кола.
— Имате ли разрешително?
— Да.
— Добреп. — Пълният мъж сложи едно „п“ накрая на думата, което произнесе с подчертано издишване, сякаш сричката все още не бе свършила. Остави картите пред себе си. Със свистящи гърди се надигна от мястото си и се измъкна иззад бюрото си. Пътем протегна ръка и се представи:
— Хорас — след което продължи към външния кабинет. — Изчакайте тук. Гледайте го да не мами!
— Ха! — отново възкликна Глен.
Хорас се настани зад едно от бюрата отпред, размърда мишката и изчака екранът да се проясни.
— Кой е регистрационният номер?
Глицки му го каза. 4MDC433.
