Мотивът

Надявам се да не отнеме много време.

Едва пристъпил прага, Харди се оказа притиснат, изправен пред две от характерните й черти, които внезапно си спомни, че бяха станали причина за раздялата им преди толкова много време. Първата се прояви чрез присъствието на семейството й. По телефона Харди бе останал с почти твърдото убеждение, че Катрин е сама у дома и е изпаднала в паника. Че няма към кого да се обърне, със сигурност не и към съпруга и към най-близките членове на семейството си. А ето че сега я заварваше едва ли не в обятията им и Харди се почувства донякъде засегнат, че е бил принуден да зареже собственото си семейство в събота вечерта, защото е смятал, че става дума за спешен случай, когато всъщност Катрин просто се бе държала твърде театрално и бе пропуснала да каже цялата истина — лъжата на страхливеца.

А и това, че побърза веднага да съобщи, че той е адвокатът й. Много добре си спомняше — тя и преди правеше предположения и прибързани изводи, защото беше убедена, че хората биха искали да направят съответното нещо заради нея, каквото и да е. А тя беше толкова желана, че това обикновено бе вярно. Да правиш каквото иска тя, вместо каквото искаш самият ти беше малка цена, за да бъдеш с нея, защото с Катрин животът беше толкова хубав!

„Нямаше да ходим на мача, Дизмъс. Казах, че бих искала да отида на кино. Просто предположих, че…“

Освен това той не й беше казал, че ще стане неин адвокат, макар че тя очевидно бе допуснала точно това. Защо да не стане? Всъщност съвсем съзнателно бе избегнал да направи подобно встъпление или да обещае нещо такова.

Само че Поли изчурулика и прогони мислите му:

— Наистина ли си бил гадже на мама?

Харди отби атаката:

— Много отдавна в училище. Бяхме добри приятели. — Погледна към нея за потвърждение, че това е и нейната версия за събитията и получи в отговор съвсем леко кимване.

След това съпругът й Уил пристъпи към него и се ръкува.

— Благодаря ви, че наминахте. След обиска тази сутрин не знаехме какво да правим. Очевидно нещата са се задълбочили повече, отколкото предполагахме, но как е възможно да смятат, че Катрин… — той поклати глава и рязко замълча.

Уил притежаваше една-две степени над конвенционалната хубост. Загорял и стегнат, той имаше момчешко лице. Ръкостискането му не бе силно, а усмивката му оставяше странно впечатление за отчужденост, дори за неудобство.

— Но вие сте по-добре запознат с всичко това от нас — заключи той.

Харди се възползва от възможността да изясни нещата:

— Наистина не знам много повече от онова, което прочетох във вестниците. След като ми разкажете, ще трябва да преценим колко сериозно е положението. Може би изобщо няма да имате нужда от адвокат.

Само че Катрин не възнамеряваше да го остави да се измъкне:

— Не, имам нужда от адвокат, Дизмъс. Сигурна съм. След тази сутрин… Обискът беше толкова странен, в известен смисъл. Този инспектор Кунео сигурно си мисли…

Уил поклати глава и се обади малко остро:

— Хайде да не започваме оттам. Не знаем какво си мисли. Няма да намери нищо по дрехите на Катрин, но ако намери…

Катрин се обърна към него:

— Нищо няма да намери, Уил. Чисто и просто ме тормози.

— Кой? Кунео ли? — наложи се да попита Харди.

— Кой друг? — кимна тя. — Само че не стой на вратата. Заповядай, Дизмъс. Просто не мога да мисля. Това разстрои всички ни.

— Не те виня. Наистина е тревожно. — Той погледна към събралите се деца. — А вие как сте? Държите ли се?

— Мама не е убила дядо — каза Сол.

— Не — отвърна Харди. — Сигурен съм в това.

— Пълни глупости!

— Сол! — Само че укорът на Катрин изобщо не беше строг. — Господин Харди е тук, защото знае, че не бих могла да извърша нищо подобно. Затова му се обадих. И точно затова трябва да поговорим.

— Мама е права, деца — обади се Уил. — Разговорът е между възрастни. Ще бъдем отпред, ако ви трябваме.

Това не допадна особено на Сол, но момичетата си тръгнаха без всякакво колебание, затова след малко момчето стори същото. Харди се възползва от момента, за да огледа стаята, а след това погледна към Катрин.

— Е, поне не са обърнали къщата с главата надолу.

— Не, всичко беше горе — каза Уил.

Тонът на Катрин не търпеше възражение:

— Мисля, че той попита мен, Уил, ако нямаш нищо против.

— Не — намеси се Харди, — няма нищо.

Съпругът и съпругата си размениха сурови погледи.

— Права е — каза Уил. — Всъщност проблемът е неин. Най-добре ще е двамата да се оправите.

С тези думи и той излезе.

Харди и Катрин останаха в дневната, седнали един срещу друг до камината. За момент двамата приковаха очи един върху друг. Катрин си пое дъх и направи пореден опит да се усмихне.

— Не знам откъде да започна — каза тя най-накрая, — освен дати кажа, че…

— Чакай, Катрин — каза Харди, — моля те. Един момент. — Сега, когато бяха останали насаме, той възнамеряваше да изясни нещата. — Дойдох тук, за да поговорим, понеже ми се стори, че си в беда и спешно се нуждаеш от правен съвет. Готов съм да ти дам такъв съвет, безплатно и без нищо в замяна, защото ми се струва, че те познавам, а и заради миналото ни.

Тя като че ли потисна развеселеността си.

— Наистина говориш като адвокат.

— Защото наистина съм адвокат, Катрин. Не знам дали изобщо ще има съдебно дело, още по-малко дали съм готов да го поема. Ако открият някакво доказателство и ти наистина станеш заподозряна…

Тя поклати глава и го възпря.

— Въпросът не е в доказателствата, Дизмъс, а в инспектор Кунео.

— Как така?

— Вбесих го и сега той иска да ми покаже, че това няма да ми се размине.

— С какво го вбеси?

Час по-късно Харди узна цялата история от гледна точка на Катрин — както можеше да я сглоби тя. Беше убедена, че обвинението й в сексуален тормоз от страна на Кунео лежи в основата на всичко случило се досега, и зае позицията, че обискът не е бил толкова за търсене на доказателства, колкото полицейско размахване на пръст. Нямаше никаква представа какво значение може да имат дрехите й. Охотно призна загрижеността си за бъдещото финансово състояние на семейството, особено ако Пол и Миси се бяха оженили, разказа му и за разговора си с Глицки. Накрая бяха изчерпали всички въпроси, които повдигна тя, и решиха да си починат.

Без да е взел съзнателно решение, през този час Харди задаваше въпроси и се държеше най-общо така, все едно вече е поел случая.

В кухнята тя направи кана безкофеиново кафе и отиде до масата в къта за закуска. Харди седна на пейката и отпи от кафето си, докато тя се настаняваше на един стол.

— Толкова е странно — тихо каза Катрин. — Според теб колко пъти сме седели така или у вас, или у нас, пили сме кафе и сме си писали домашните, докато навън е било тъмно?

— Много. Не съм сигурен, че си спомням много за домашните.

— Не. Винаги преди това си пишехме домашните. — Харди усети как това „преди“ увисна във въздуха