Тя се извърна и погледна в празното пространство над рамото му.
— Не, не знам. Наистина.
— Добре, може би ще мога да ти помогна. — Глицки заговори тихо с безизразно лице: — Страхуваш се, че смъртта на Пол Хановър може да е била предупреждение за теб. И ако е така, не искаш да го разтълкуваш погрешно.
Тя остана съвършено неподвижно на мястото си доста време, след това напрежението я напусна и тя почти се усмихна:
— Франк Батист беше прав — наистина си те бива. — Пое си въздух. — Започна веднага след като бях избрана, с Харлан.
Не се налагаше да обяснява на Глицки кого има предвид. Харлан Фиск беше племенникът й — едро, често пъти добродушно и изключително политическо животно, което известно време работеше като инспектор под ръководството на Глицки в отдел „Убийства“. В момента беше един от единайсетимата градски контрольори.
— Харлан свързан ли е с това?
— Не. Поне не пряко. Обаче когато „Тау/Холд“ видяха накъде духа вятърът с мен, те му предложиха работа. Директор по сигурността.
Глицки за малко да се разсмее, само дето не намираше това за смешно.
— Защото е бил ченге ли?
— Отчасти. Най-вече. Мисля, че понеже сме роднини и понеже те смятаха, че той ще ми повлияе.
— Какво точно прави директорът по сигурността на „Тау/ Холд“?
Въпросът му накара кметицата да се усмихне със стиснати устни.
— На теория координира редовните общински служители и наетите униформени, които охраняват паркингите. На практика не е бог знае какво, обаче въпреки това заплащането е много добро. — Усмивката й беше изчезнала. — В случай че се питаш, сто и четирийсет хиляди долара. Беше си чист подкуп — продължи Уест. — Харлан директно им отказа и заяви, че не иска да има нищо общо с това.
— И те са отишли при Хановър?
Тя кимна.
— Той, вече говоря за Пол, ми каза, че е получил заплахи, само че не им отдава голямо значение. Вървели заедно с бизнеса. Случвало се непрекъснато и нямало за какво да се тревожи. Но когато… — тя притихна и замълча. — Не знам как да се справя с това, Ейб. Съжалявам. Не исках да играя двулично или лицемерно с теб. Обаче не знаех какво да правя и все още не знам. Истината е, че се страхувам. А ти си наясно, че един кмет — особено ако е жена — не бива да показва страх. Може да бъде користен, дребнав, егоистичен, арогантен и какво ли още не, но не бива да се страхува.
— Можеше направо да ме помолиш — кратко каза Глицки.
— Не знаех как да го направя. Ти си известен с това, че нямаш политически пристрастия, и аз не исках да те въвличам в нищо такова. — Тя вдигна ръка: — Не те лаская. Изобщо не би се захванал с тази работа, ако знаеше, че е свързано с политика. Ако за теб е някаква утеха, самата аз не знаех какво точно очаквам от теб.
Той се поколеба, след това каза:
— Трябва да знаеш, че вече разговарях с Нилс Гранат.
Тя едва прикри потръпването си дори в топлата сутрин.
— Всичко е толкова мъгляво. От една страна, не мога да си представя, че наистина е възможно някой да убие такъв прекрасен човек като Пол заради някаква делова сделка. От друга страна, ако са способни да направят това…
Глицки вече беше изразходвал много време и енергия за това, и все тласкан от фалшиви преструвки, затова изпита студен гняв. Търпението му — което не беше много и в най-добрия случай — се бе изчерпило. Не беше в настроение за предположенията й и я сряза:
— Извинявай, обаче какво точно искаш да направя сега? Това е въпросът. Да оставя всичко на Кунео?
Тя вдигна поглед и бързо си пое дъх:
— Това е второто нещо.
— Кое?
— Инспектор Кунео. Нали помниш за онзи пост за сто и четирийсет хиляди долара в „Тау/Холд“, за който ти казах?
Почти неспособен да повярва онова, което чуваше, Глицки примижа на слънцето.
— Кунео се стреми към него — каза той и гласът му проехтя кухо в ушите му.
Раменете на Уест увиснаха.
— Това са много повече пари, отколкото печелят ченгетата — дори инспекторите. Когато Харлан отказа поста, се разнесе мълвата за работата и няколко полицаи кандидатстваха. Виждала съм списъка, Кунео е един от тях. Разбира се, няма да има работа за никого, ако „Бейшор“ получат договора, но…
— Но Кунео въпреки това няма да ги разследва за тези убийства, каквото и да се случи. Това имаш предвид.
— Точно така.
— Значи искаш да продължа да разследвам?
— Според мен само така ще се доберем до истината, не си ли съгласен?
— Освен ако тя не излезе наяве по време на процеса.
— На кой процес?
— На Катрин Хановър.
Уест отново въздъхна:
— Не смятам, че ще се стигне дотам, Ейб. Със сигурност няма, ако е невинна.
— Защо със сигурност?
Помисли си, че учуденото изражение на Уест е като реклама на Мастър кард — изключително забавно.
— Ще открият истината, преди да стигнат чак дотам, сигурна съм.
Нямаше смисъл да спори. Глицки се изправи.
— Ами ако не стане така? — попита той.
Уест също се изправи, направи крачка към него и сложи ръка върху неговата.
— Каквото и да успееш да направиш, Ейб, наистина ще ти бъда много признателна, ако останеш в разследването — каза тя твърде двусмислено, макар и да не беше умишлено.
Той преглътна първите си три отговора, до един неуместни. В крайна сметка това беше политическият лидер на Сан Франциско. Успя някак да се сбогува с нея учтиво. Неволно, ако изобщо нещо е наистина неволно, думите му прозвучаха толкова двусмислено, колкото и нейните:
— Ще видя какво мога да направя.
Снимката на Катрин Хановър, която Кунео беше направил, когато тя бе излязла да вземе вестника си в събота сутринта, се оказа доста добра. Беше използвал 35-милиметров фотоапарат „Канон“ с превъзходен обектив и хубав цветен филм, освен това беше направил седем снимки една след друга, а след това ги бе извадил в голям формат. На тази, която най-много му допадаше, тя гледаше право към него и той се питаше дали наистина не го е забелязала, но пълното й смайване, когато почука на вратата й петнайсет минути след това със заповедта за обиск, бе напълно неподправено. Тя нямаше ни най-малка представа.
Снимките му харесваха не просто защото тя изглеждаше изключително добре — това не го учудваше, понеже Катрин Хановър като че ли ставаше все по-привлекателна при всяка следваща тяхна среща. Другата причина бе, че ъгълът на перспективата бе много близък до този на снимката на Миси Д’Амиен във вестника, която той показваше на свидетелите. А и не само това, косата на Миси бе вдигната на елегантен кок, а Катрин явно току-що си бе взела душ и косата й бе увита с хавлия. Така че очертанията на двете лица се виждаха съвсем ясно. Най-голямата разлика беше, че Миси се усмихва на някакво парти, а изражението на Катрин беше затворено. Беше едва ли не намръщена.
Когато сложи двете снимки една до друга, се потвърди онова, което бе забелязал, още първия път, когато бе видял снимката на Миси. Двете жени не си приличаха точно като близначки, но приликата беше ясно изразена. Спокойно можеха да бъдат сестри. И двете имаха високо и широко чело, волева брадичка и
