— Напротив. Бедата е там, че по-голямата част от написаното всъщност е истина. Кметицата, Ейб и аз сме приятели. Тя помоли Ейб да се заеме с разследването. Аз някога излизах с Катрин. Фактите са тези, само че са изопачени. Много ми хареса твърдението, че Ейб не е ходил на работа от два дни, с което намекват, че се крие от въпросите, когато всъщност бебето му се е родило с дупка в сърцето. Смяташ ли, че това може да обясни отсъствието му?
— А какво ще кажеш за твоето приятелство с чичо Ейб, което било обект на обсъждане…
— Моето
— Не бих ги забравила. Но какво означава всичко това?
— Означава, че здравата сме загазили.
Двамата стояха и се взираха във вестника.
— Какво ще правиш? — попита най-накрая Ребека.
— Първо ще видя дали мога да накарам съдията да попита дали някой от съдебните заседатели е видял статията или е чул за нея.
— Наистина ли го искаш?
— Нямам друг избор. Това е нещо твърде сериозно, за да го пренебрегна. Мисля, че мога да убедя Браун.
— Да обяви процеса за неправилно проведен?
Той кимна:
— Ако някой от съдебните заседатели прочете това, а аз съм убеден, че поне трима от тях умеят да четат, всичко става крайно предубедено. Ще бъдат изгонени само защото са пренебрегнали указанията на Браун. Ако са го обсъждали с другите съдебни заседатели, целият състав си заминава.
Внезапно той възкликна разтревожено, пресегна се да вдигне капака на тигана и изключи котлона под него.
— Обичам яйцата да са малко загорели — стисна кръста му Ребека. — Не се притеснявай.
Само че Харди беше притеснен заради това, че бе изгубил представа за времето.
— Никога досега не съм развалял нищо, което съм готвил в този тиган — нещастно отбеляза той.
— И все още е така — възрази дъщеря му. — Само е малко прегоряло.
— Все едно. Това е лош знак.
— Не, не е лош знак. И без друго не обичам рохки яйца.
Харди тикна ъгълчето на шпатулата под един от твърдите жълтъци.
— Е, със сигурност не са рохки. И на какво е знак тогава?
Тя се замисли за момент.
— На упорство. Да останат в тигана, дори когато стане много горещо.
Добронамерените и успокоителни думи отекнаха някъде в съзнанието му, но Харди не можеше да определи точно как.
— Така ли мислиш? — попита той.
— Убедена съм — рече тя.
Два часа по-късно в „любовното гнездо“ адвокатът и клиентката му седяха в двата края на дългата маса, която беше единствената мебел в стаята.
— Това е невероятно — каза Катрин, след като остави вестника на масата. — Какво означава?
— Означава, че може би ще можем да започнем всичко отначало, ако искаш.
Тя го изгледа ужасена:
— Искаш да кажеш от самото начало?
— Почти.
— Не мога да го направя, Дизмъс. Не мога да остана тук толкова дълго.
Харди не беше съвсем сигурен, че тя преувеличава. Познаваше много хора, които бяха лежали в затвора — включително и такива, за които той беше едва ли не като роден дом, — и повечето от тях отначало не можеха да приемат положението си, ненавиждаха всяка секунда от случващото се, но в крайна сметка го приемаха като житейска действителност. През последните осем месеца Катрин с всеки изминал ден все повече се потискаше заради лишаването си от свобода. Беше отслабнала, защото почти бе престанала да се храни. Ако останеше тук още осем месеца, докато се подготвяше или се очакваше нов процес, това можеше дори да я убие. Ако не се самоубиеше преди това. Предишната година друг клиент на Харди се бе опитал да направи същото.
— Катрин, ако установим, че някой от съдебните заседатели е видял статията, а те са я видели, и аз не поискам прекратяване на процеса поради неправомерното му водене — независимо какво ще отсъди Браун, — това би било злоупотреба.
— Никога няма да те съдя за това.
— Ти не, но апелативният съд може да реши, че съм некомпетентен.
Тя не можеше да оспори това:
— Въпреки това не искам да спираме. Смятам, че се справяме добре.
— Много ме успокои.
— Ти не смяташ ли така?
— Честно казано, Катрин, не знам. Кунео… — замълча той.
— Какво?
Хрумна му една идея, но не искаше непредпазливо да вдъхва на Катрин фалшиви надежди.
— Нищо. Просто си мисля, че все още ни очакват трудни моменти. Например твоите показания.
Той й обясни проблема със старото и с новото й алиби и как би прозвучало несъответствието на съдебните заседатели.
— Но аз трябва да дам показания, ако ще говоря за Кунео. Нали с това е свързана цялата ни теория защо той непрекъснато ме преследваше?
— Да, поне така беше отначало.
— Нима на втория процес би било различно?
— Би могло. Малко. Не знам. Промяна на мястото на процеса би променила нещата.
— Още ли ми се сърдиш?
Въпросът го изненада — нямаше връзка с разговора им, — но той кимна:
— Да.
— Не съм убила никого, Дизмъс. Знам, че не искаш да говорим за това. Каза ми да не продължавам тази тема, но това е истината. Уверявам те. Освен всичко друго не мога да остана тук още дълго. Трябва да виждам светлина в тунела.
— Не прави глупости, Катрин.
— Няма. Но не мога да започна всичко отначало.
Харди рязко се изправи от масата и отиде до стъклените стени на затворническото помещение за срещи между клиенти и адвокати. Не помнеше кога за последен път бе допускал някой процес да му се изплъзне до такава степен, а сега не беше сигурен как трябва да постъпи. Повечето адвокати защитници посвещаваха голяма част от времето си на това да издействат за клиентите си отлагане — да отложат деня на равносметката и на окончателното произнасяне на присъдата. Само че Катрин не искаше отлагане, не можеше да го приеме. Тя искаше разрешение. Обаче ако той се опиташе да издейства това с цената на една печеливша стратегия, ако проявеше недоглеждане по отношение на доказателствата или сгрешеше, като се откажеше да изиска прекратяване на процеса поради неправилно провеждане, имаше голяма опасност да я обрече на доживотна присъда.
Хрумна му обаче, че може би има и друг подход — законен, но рядко прилаган, — който може да промени всичко. Ако успееше да накара Браун да отсъди, че изявленията на Кунео пред пресата са резултат от умишлена простъпка на обвинението — т.е. на Роузън, — тя може би щеше да му позволи прекратяване на процеса по вина на обвинението. В такъв случай Катрин — която веднъж вече е била подсъдима в щата, — щеше по силата на правилото за повторното обвинение да излезе от залата свободна. Не можеха да я съдят отново за същите престъпления, дори и да става дума за предумишлено убийство. Разбира се, това беше изключително трудно решение за съдията, защото той трябваше да отмени решението на
