— Не са съвсем доопечени в средата, но иначе не са лоши.
— Сурови в средата, викаш? Значи съм ги извадил от печката твърде рано…
— Разправи ми за Фипс и Ащън.
Бап дръпна силно от цигарата си.
— Много е просто — Фипс се оправя с града, а Ащън отговаря за долината, Фипс е помощник-шериф, но освен това е и един от най-добрите стрелци в областта. Няма спор, така си е, особено сега, когато Слоусън е мъртъв. — Той се взря в Лий през цигарения дим. — Но май трябва вече да имаме предвид и теб…
— Без мен — отсече Лий.
— Как е кафето?
— Много е добро. Правиш хубаво кафе, Бап. А сега продължавай.
— Та както казах, Фипс се оправя с града. Той и онази негова курва притежават „Аркадия“ и „Тимбър Лодж“. Освен това Фипс има дял в почти всички заведения в Крий. Поне откакто застреля Мат Рибоно. Преди няколко години Рибоно беше големият бос в града.
— А Ащън?
— Той е друго нещо. Като начало Ащън е англичанин.
Лий не се изненада. Покрай бизнеса с добитък англичаните бяха пристигнали през седемдесетте, като успяха бързо да се наложат, понеже имаха пари. Но обикновено плащаха на други да се грижат за стопанствата им, рядко самите те ставаха рентиери.
— Той ли е собственик на фишхук или е само управител?
— Мамка му, собственик е на всичко там — било сгради, животни или земя. Съвсем законно при това. Ащън е богат. Казват, че бил племенник на някакъв английски лорд, което не му пречи да си е най- обикновен престъпник.
— Ащън и Фипс добре ли се разбират?
— Е, не бих казал, че са първи приятели. Просто гледат да не си пречат един на друг, това е всичко. — Бап се облегна назад. Пушеше и изглеждаше много щастлив, че може да играе ролята на стар мъдрец. — Но Фипс не е от неговата класа, нищо, че е стрелец. Първо, Ащън е богат. Второ, понеже има много пари, може да си купи най-обиграните убийци на света. Пък и има приятели в Хелена. Влиятелни приятели.
— Значи Фипс управлява града?
— Да, но само него.
— Ами градския съвет, кмета?
— Нямаме кмет. Има нещо като градски съвет, но тъпите търговци са доволни от нещата такива, каквито са. Фипс не им бърка в джоба. Не им се меси. И като се имат предвид всички пари, които напоследък идват от търговията с дървен материал, те няма от какво да се оплакват.
— Това са много пари, нали?
— И още как! Ха, та половината от рудниците в Монтана са направени именно с тези пари. Цяло съкровище си е това. Пък и дърварите няма къде да си харчат парите освен в Крий.
— И няма други, само Фипс и Ащън?
Бап придърпа чинията от закуската на Лий и си загаси цигарата в нея.
— Ами — каза той, — остават фермерите и рентиерите, но снощи ти им взе страха.
— Какво имаш предвид?
— Дявол го взел, ами нали застреля Мик Слоусън. Много жесток човек беше. Той и хората му крадяха крави в околността. Но фермерите и рентиерите си имаха само него — тях той не ги закачаше. Пък и не се страхуваше нито от Фипс, нито от Ащън.
Един от чайниците завря и Бап стана, за да излее горещата вода в казана. Когато свърши, съдът беше пълен почти догоре.
— Ела да се изкъпеш. Побързай, ако не искаш старата вещица лично да се погрижи за това. Пък и на мен може да си го изкара.
Два часа по-късно Лий вече препускаше извън града.
Минаваше обяд. Конят му бе добре нахранен, отпочинал си след нощта, прекарана в конюшнята. В дисагите си Лий носеше сандвичи, половин кило шунка и десетина ябълки. Мисис Болтуит не вярваше особено на умението на един мъж сам да се грижи за прехраната си на толкова отдалечено място.
Беше облечен в нови дрехи: дънки и синя фланелка, чорапи и бельо. Мисис Болтуит бе издебнала момента, когато той безпомощно седеше в импровизираната вана, за да вземе дрехите му и да ги занесе за пране. Наложи се Бап да обиколи набързо магазините и да му купи изцяло нови дрехи.
Денят беше чудесен. Далечните планински върхове се открояваха съвсем ясно в свежия въздух. Изглеждаха нереални като театрален декор — дотолкова бяха красиви и съвършени.
Той се сети за Розали. Тя щеше много да хареса тази долина с нейната зелена мекота и ограждащите високи върхари. „Приказно място, Франк“. Това Щеше да му каже, ако сега яздеше малката си кобила До него и сегиз-тогиз се обръщаше да му се усмихне…
Лий се изправи на седлото и заби шпори в коня.
Животното изненадващо застана на задни крака, изцвили и препусна в галоп по пътеката, като безогледно газеше и тъпчеше храстите, изпречили се пред него. Лий трябваше много да внимава да не падне, затова след половин миля зауспокоява жребеца с думи и потупвания.
Не трябваше да мисли за онова, което би могло да бъде. Не беше разумно.
Без да престава да се озърта на всички страни, той уверено водеше коня си нагоре по пътеката. Бап му бе казал, че по тези места се беше случвало да застрелят някой и друг непредпазлив самотен ездач. Пък и приятелите на Слоусън можеха да се окажат наблизо. Едва ли му бяха много благодарни, задето е пречукал главатаря им. Сигурно щяха да решат да му отмъстят.
Вече се смрачаваше, когато стигна до високите поляни. Големите борове хвърляха широки черни сенки върху пътя. От дъното на долината излетя ято птици — нагоре, към залязващото слънце.
Конят бавно и сигурно изкачваше хълма, като преминаваше в тръс на местата, където високата трева беше толкова гъста, колкото в канзаските прерии. При всяка негова стъпка рояци насекоми се вдигаха във въздуха и жужейки, изчезваха отново в плътния, зелен килим няколко ярда по-надалеч.
Земята беше много подходяща за отглеждане на коне. Не ставаше особено за бегачи — при този терен щяха да развият прекомерни мускули на краката. Но за селскостопанска работа или просто за ездитни коне това бе идеалното място.
Слънцето вече бе почти залязло зад далечните западни върхове. Лий спря и се извърна, за да погледа наоколо. Долината приличаше на огромна чаша, пълна догоре с тъмна сянка. Изведнъж слънцето се скри съвсем и здрачът го обгърна бързо като прилив в Сан Франциско.
Щеше да стигне в ранчото по тъмно.
След малко повече от час той премина, през източния връх на хълма. Там, долу, сградите на стопанството му едва се виждаха при меката светлина на звездите. Луната още не се беше показала иззад планините. Нощният вятър леко разклащаше клоните на дърветата. Лий седеше върху уморения си кон и вдъхваше свежия, омайващ мирис на заобикалящата го природа.
Дълго време стоя и гледа земите си. Неговите земи. И когато луната се показа, за да потопи в сребърна светлина ранчото, околните хълмове и долината под тях, той вече беше взел решение.
Оставаше. Щеше да рискува с Ребека Чейс.
Щеше да остане, защото Розали би го желала.
Лий се изправи на седлото, хвана здраво юздите и смушка коня надолу по пътеката към ранчото. Изведнъж замръзна, вдигна глава и се ослуша.
— Том Кук — каза той. — Излез на светло.
Известно време не се чуваше нищо, освен вятърът в клоните на дърветата. После една сянка се отдели от тъмната гора няколко ярда вляво от Лий и младият индианец тихо се показа на лунната светлина.
Той се вторачи в момчето. Сипаничавото лице с голям нос бе застинало и безизразно като камък.
— Дошъл си да постъпиш на работа при мен, така ли?
То сви рамене, но не каза нищо.
— Има ли елени по тези хълмове?
Том Кук кимна и сложи ръце зад ушите си, за да имитира рогата на елен.
Лий се наведе над седлото, за да оправи един заплетен ремък. След това извади от калъфа старата
