пушка на индианеца от племето на Черния крак, за момент я задържа, а после я пъхна в ръцете му. Том Кук прегърна своя спенсър, като продължаваше да зяпа Лий с безизразния поглед на блестящите си черни очи. Сетне, без да каже нищо, се обърна и изчезна в сенките на боровете.
Лий не погледна повече натам, а само докосна с шпори хълбоците на коня си и препусна надолу по пътя към ранчото.
Предната врата на къщата бе залостена с голям, ръждив катинар. Бап му беше дал ключа, но даже и с него му трябваха няколко минути, за да се справи със старата ключалка.
Той влезе и внимателно тръгна в тъмното към масата в голямата стая. Спомни си, че предния ден бе видял върху нея една газена лампа. Намери я, драсна клечка кибрит и я запали. Стаята се изпълни със златиста светлина.
Това беше неговият дом.
Лий заразглежда старите мебели, щавената кравешка кожа, просната вместо килим на пода пред каменната камина, тежките дялани дъски на тавана и по стените. Взе лампата и тръгна из другите стаи. Имаше още една спалня, почти толкова голяма, колкото и всекидневната, с двойно легло и твърд дюшек, напълнен с конски косми и покрит със стара басма, за да не се праши. Кабинетът бе обзаведен с бюро от борово дърво и стар, тапициран с кожа въртящ се стол. По дължината на цялата задна част на къщата бе разположена кухнята, оборудвана с всичко необходимо плюс мивка с водна помпа и голяма, почерняла печка, отрупана с тенджери и тигани. Масата беше толкова голяма, че покрай нея можеха да насядат десетина души.
Лий излезе през задната врата и като осветяваше пътя си с лампата, тръгна към външната тоалетна.
Тя бе направена от кедрови дъски. Той с облекчение изпразни мехура си.
Беше си у дома.
Върна се отпред пред къщата, отвърза коня и го заведе в конюшнята. Махна му седлото и тръгна към хамбара за сено. До стената бяха облегнати няколко чувала. Лий остави лампата на земята и взе единия от тях. Дотътра го до конюшнята и напълни коритото с храна за коня си и двете кобили на Бап. Наля им и малко прясна вода.
След това внесе багажа и карабината си в къщата. Вече нямаше нужда от лампа. Лунната светлина бе толкова силна, че хвърляше сянка пред него. Отиде до кухнята и натрупа върху масата пушената шунка, ябълките и двата останали сандвича.
Седна и изяде сандвичите, докато размишляваше по въпроса какво трябва да се направи със стопанството през следващите седмици. След няколко дни Сандбърг трябваше да пристигне с конете: едрия апа-лузки жребец, наречен Шокан, и деветте чистокръвни кобили, купени от Не Пърс. Имаше и няколко новородени кончета. Изобщо Лий щеше да разполага с достатъчно животни, за да направи развъдник за възможно най-добрите планински коне.
Младото стадо му бе струвало почти толкова, колкото и ранчото. Освен това той не би могъл да ги купи, ако Бъд Лаунс не го бе препоръчал пред индианското племе в Не Пърс. Но тези индианци дължаха много на Лауно и напълно съзнаваха това. В целия Запад имаше най-много трима-четирима бели мъже, които често търгуваха с племената там и Лаунс бе един от тях.
Щяха да му трябват още пари: за сено за конете, за оправяне на оградите, за заплатите на Бап и Том Кук, Сандбърг и сина му… Както и за храна: брашно, сол, бекон, кафе, царевица /ако успееше да намери такава/ и няколко млади говеда за месо. И още боб, работни дрехи, амуниции — толкова много неща. Щеше да изхарчи почти всичките си останали пари, за да купи необходимото. Трябваше да си направи много точна сметка, за да не се наложи да продава едно от жребчетата или даже една от кобилите.
Щеше да накара Бап да засади зеленчукова градина. Това щеше да е поредното изпитание за стареца — сигурно разбираше от градинарство толкова, колкото и от готвене.
Свърши със сандвичите, прибра шунката и ябълките в една цинкова кутия и занесе лампата в спалнята. Трябваше да купи още лампи, масло и хубава къса пушка. Една грийнър 12 щеше да му свърши добра работа за стрелба по птици.
Без съмнение това значеше да изхарчи почти всичко, с което разполагаше. При това бе твърдо решен да не играе покер в Крий. Един професионалист не можеше да си позволи да играе с аматьори, ако искаше да го приемат за приятел.
Лий опря карабината в ъгъла и провеси колана си на рамката на леглото. Събу ботушите си и се съблече. Изгаси лампата, отметна покривката и се мушна в голямото легло. Протегна се върху твърдия дюшек с въздишка на задоволство.
Чаршафи. Трябваше да купи също й чаршафи, както и одеяла.
И никакъв покер. Почтенният живот си имаше своите недостатъци.
Когато сутринта излезе от къщата, завари Том Кук да седи на пети под една фиданка в предния двор. Дялкаше някаква пръчка със стар нож марка „Барлоу“.
Млад, одран елен висеше на една от кръстосаните греди, които поддържаха тавана на тясната веранда.
— Хубав елен.
Индианецът измуча нещо в отговор.
— Значи довечера ще имаме пресни пържоли. Щеше да е добре да го оставим да виси още един ден, но шунката ще стигне само за обяд.
Лий слезе по стъпалата, извади от джоба си ябълка и я подаде на момчето.
— Чуй сега, Том — каза той. — Като начало мога да ти давам по двадесет и пет долара на месец. Но не знам кога ще ти увелича заплатата. Ще трябва да спиш заедно със стария Тим и още няколко мъже, които очаквам да пристигат тия дни. — Лий въздъхна. — И май ще трябва да ти купя пони за работата ти. Яздиш настрани и с една юзда, нали? — Подозираше, че е точно така. Повечето индианци яздеха по този начин, а това не бе добре за тренираните от бели хора понита.
За първи път след като момчето бе стреляло по него и Бап, Лий го видя да променя изражението си. Явно бе изненадано и даже се поусмихна. Заради понито, естествено. Лий си спомни как простреляният кон се свлича на земята. Неговата смърт сигурно е наранила индианеца не по-малко от боя с колана.
— Сега ела с мен. Искам да поразчистим навесите. Ако си плюем на ръцете, ще успеем да свършим цялата работа днес.
Добре се потрудиха.
Индианецът работеше не на шега, не беше глупав. Не се налагаше да му повтаря едно и също нещо Два пъти. Лий дори едва смогваше да го догони. Доста се бе движил, докато работеше за Дон Игнадио, но да стреляш не беше като да се трудиш. Дори когато бе ходил до Тексас с него, винаги имаше двама-трима мъже, който да му помагат.
Но това нямаше нищо общо с нещата, с които бе свикнал. Сега просто трябваше да донася и премества какво ли не. Навесите не бяха чистени от смъртта на стария им собственик. Бяха препълнени с разни отпадъци, захвърлени сечива, цепеници, проядени дърва, полски мишки, бръмбари, тревни змии и навити ръждясали жици.
Лий и Том Кук подредиха дървата от едната страна. Можеше да им влязат в работа, когато оправят оградите. Останалите отпадъци събраха на едно празно място отзад и ги изгориха. Лий накара Том Кук да пренавие старите жици. По-късно можеха да ги заровят някъде. Не че имаше нещо против тях — ако отглеждаше крави, можеше да ги използва за огради. Но не и за коне, за тях биха могли да бъдат дори опасни.
Двамата с Том добре се поизпотиха, докато дойде следобедът. Но за това време успяха да почистят и подредят двата по-големи навеса. Хамбарът бе почти в ред, така че им оставаше само една сграда.
— Том — каза Лий, — хайде да отидем да изядем пушената шунка.
Момчето изглеждаше изненадано, когато Лий го избута през вратата на кухнята. Явно повечето хора в долината предпочитаха да държат индианците на разстояние от къщите си.
— Изпомпай малко вода, Том.
Лйй извади шунката и останалите ябълки от кутията и ги сложи на масата заедно с две тенекиени чинии. Не бе успял да намери вилици и лъжици, предполагаше, че старецът е използвал стари семейни сребърни прибори, отишли си при разпродажбата, организирана от чикагската фирма. Ето какво още трябваше да
