линия.
Лий изведе коня й. Тя мълчаливо го изчака да се наведе и да подложи ръце под малкия й крак, обут във високи ботуши, за да я подхвърли лекичко на седлото.
Тя седеше на коня си и го гледаше така, сякаш изпитваше голямо желание да го удари с камшика през лицето.
Лий усмихнато й протегна ръка:
— Ще бъдем ли приятели, мис Ащън?
— По-правилно би било да кажем съседи, мистър Лий.
Тя изви главата на жребеца си, ръгна го силно в хълбоците и препусна в галоп към източния хълм. Яздеше много добре — уверено, като опитен ездач. Не се извърна да го погледне.
Истинска дама, реши Лий. Изключителна жена и рядка любовница, ако човек успееше да я опитоми. Чудеше се дали брат й я бе изпратил на разузнаване, или малката разходка си беше чисто нейна идея.
— Добре язди, нали?
Том Кук пак бе тук, но този път без пушката си.
— Дяволски добра е — отговори Лий. — А сега да се залавяме отново за работа.
ШЕСТА ГЛАВА
На следващия ден по обяд, тъкмо когато Лий и Том Кук оседлаваха двете кобили на Бап, за да отидат до града за провизии, откъм западния склон на хълма се чу конски тропот.
Обърнаха се и видяха малко облаче прах насред боровата горичка.
— Това са много коне… Том Кук се оказа прав. Такъв прахоляк наистина можеха да вдигнат само стадо препускащи коне.
Лий си помисли, че знае кой пристига, но за всеки случай отиде при дорестия си жребец и извади карабината изпод седлото.
След малко видяха проблясък на метал — слънцето се отразяваше в железните вериги, служещи за поводи на конете, в катарамите на седлата, в патронните колани. Минута по-късно от хълма се спусна малко стадо коне, от двете страни на което яздеха двама въоръжени мъже.
Апалузки коне.
Нямаше как да сбърка черно-бялата им окраска, петнистите задници. Сандбърг и синът му пристигаха от Колорадо съвсем навреме.
— Това са моите коне, Том — каза Лий. Гордееше се с тези леко стъпващи хубавици. Най-добрите планински коне на света! Само чистокръвни жребци биха могли да се мерят с тях по издръжливост, и то единствено на равен терен.
Лий забеляза, че момчето на Сандбърг води и два червенокафяви коня, натоварени с оръжието и личния им багаж. Ранчото Ривър започваше да се пълни.
Стадото се приближи дотолкова, че Лий успя да различи Шокан, който препускаше пред кобилите. Бялата му, изпъстрена с черни петна кожа блестеше, огряна от слънчевите лъчи.
— Страхотен жребец! — каза Том Кук, докато гледаше как конят ги приближава.
— Най-добрият! — отговори Лий.
Всички апалузки коне изглеждаха в добра форма, свежи и пълни с живот. Малките жребчета подскачаха наоколо игриво — сякаш не бяха в края на един уморителен, дълъг триста мили път.
Оул Сандбърг явно бе забелязал Лий, защото обърна коня си в посока към обора и препусна към него, като остави сина си, Джейк, да прибере животните в оградената поляна над помощните постройки.
Сандбърг бе висок и плешив мъж с вечно печално изражение на лицето. Приличаше на дъска, обута в прашни дънки „Левис“. Държеше стара, очукана карабина „Спенсър“. Синът бе копие на баща си, само че по-малко тъжен и тих. И двамата умееха да се оправят с конете. Лий имаше голям късмет, че бе ги наел, когато бяха останали безработни след като някакъв местен кравар бе купил ранчото, където работеха. Не можеше да си представи по-добри работници. Не ги интересуваше нищо друго, освен отглеждането на коне. Баща и син бяха работили толкова дълго заедно, че вече си приличаха.
— Добър ден, мистър Лий. — Сандбърг се наведе над седлото, за да се здрависат.
— Оул, здравей.
Бледосините очи на Сандбърг измериха с поглед Том Кук, но той не протегна ръка към индианеца, за да се ръкуват.
— Конете изглеждат добре, Оул — каза Лий. — Някакви проблеми?
— В добра форма са — отговори Сандбърг. — Нищо особено, ако се изключи опита на жребеца да присъедини към стадото две диви кобили. Наложи се да изгоним дамите, въпреки че това не му хареса.
— Малките добре ли понесоха пътуването?
— Мамка му, Лий, тези дяволски жребчета са все така пълни с живот както при тръгването ни. Искаш ли да дойдеш да им хвърлиш едно око?
— Много бих желал, Оул, но Том и аз тъкмо тръгвахме до града за провизии и Предпочитам да свършим първо с това. Нещо да ти трябва?
Сандбърг поклати глава.
— Малко пресован тютюн за дъвчене е всичко, от което имам нужда.
— Добре — Лий посочи към индианеца. — Това е Том Кук, той ще работи тук с нас.
Сандбърг кимна на момчето.
— Още нещо, Оул. Отваряйте си очите на четири, докато сте сами тук двамата с Джейк. Наложи се да застрелям един мъж в града — съжалявам, че трябваше да го сторя, но нямаше как. Чух, че имал няколко палави приятел чета.
Сандбърг въздъхна и кимна. Разлеждаше земята наоколо и солидните каменни постройки на ранчото.
— Проблеми, значи — той отново въздъхна. — Както и да е, мистър Лий, това място е толкова хубаво, че си заслужава неприятностите.
Лий възседна жребеца си и махна на Джейк Сандбърг, който все още се опитваше да вкара конете в ограденото пасище.
— Хей, Джейк!
Момчето помаха в отговор на Лий и се втурна да върне обратно две кобили, които бяха решили да отидат да проучат западния хълм.
— Върви в къщата, Оул — каза Лий. — Ние ще се върнем рано сутринта. На верандата е увесено еленско месо. Отрежи си от него.
Сандбърг кимна.
— Добре — обърна коня и отиде да помага на сина си да приберат конете.
Лий постоя още малко, загледан в галопиращите сред високата трева апалузки коне. Би предпочел да прекара деня с тях — да ги наблюдава и от време на време да им дава бучки захар. Но, сети се той, нямаше никаква захар, както и много други неща.
— Да вървим, Том — Лий препусна към долината. Зад себе си чуваше тропота на конете, които Том Кук водеше, за да натоварят върху тях провизиите на връщане.
Хубаво стопанство си бе купил. Притежаваше и чудесни животни.
Засега всичко вървеше добре.
При първото си пътуване до Крий Лий се бе постарал да запомни пътя до града и бе успял да го направи, въпреки вълнението, предизвикано от стрелбата на Том Кук. Днес се обърква само два пъти — веднъж сред дърветата по пътя надолу и втори път, когато преминаха от другата страна на реката.
Всеки път, когато бе готов да си признае, че се е загубил, Лий чуваше мучене откъм Том Кук. Обръщаше се и виждаше индианеца да сочи с пръст в посоката, която трябваше да следват.
Въпреки че спряха за малко, за да може конете да си починат, а Лий да изпразни мехура си, пристигнаха много бързо. По време на кратката почивка двамата с Том хапнаха от къпините, които растяха край бреговете на реката — плодовете бяха едри и блестящо черни, здрави и сладки, сочни като младо момиче. Когато се наядоха, целите бяха изподрани от острите бодли на храстите.
Слънцето още не бе започнало да залязва, когато стигнаха до Крий. Градът, който бе толкова оживен
