които се мислят за повече от това, което са.
По дяволите, та той дори не познаваше добре малката курва!
— Да се връщаме — каза той. Не й проговори повече, докато се върнаха в хотела на мисис Болтуит.
На прага на кухнята тя му протегна ръка.
— Трябва да се връщам на работа. — Беатрис усети колко странно прозвуча това и отново се изчерви. — Довиждане, мистър Лий. И още веднъж благодаря, че ме защитихте. — Тя разбираше, че Лий се бе обидил за нещо, но не знаеше за какво точно.
— Сбогом — отговори той и влезе вътре.
Мисис Болтуит и Тим Бап седяха до масата и пушеха. Когато се появи Лий, мисис Болтуит го изгледа с характерния изпитателен поглед на старите сводници.
— Чаша кафе, мистър Лий? — попита тя.
— Не — отряза я той. — Лягам си. — Дъртата вещица се опитваше да му пробута една курва с голям нос. Каква чест!
Събуди се преди изгрев слънце. Слезе с багажа си долу и завари Бап да разпалва печката.
— Кафето ще се позабави — каза Бап. — Много е рано за проклетата закуска.
— Няма да ям — отговори Лий. — Том станал ли е?
— Аха, буден е. Цепи дърва навън.
Лий отиде до вратата.
— Тим, аз вероятно няма да идвам в града скоро. Като свършиш с обучението си, просто ела в ранчото. Ще те чакам след около седмица-две.
Бап погледна Лий, приготви се да каже нещо, но се отказа. Вместо това въздъхна.
— Ами такова… тези пайове… просто не знам. Задушеното е друго нещо… Бая време ще ми трябва да се науча да ги приготвям.
— Една седмица, Бап — каза Лий и излезе.
Час по-късно Лий и Том Кук бяха вече извън града. Огненият диск на слънцето бързо се издигаше над хоризонта на изток и въпреки че бе още рано, бе толкова горещо, че росата по тревата се изпаряваше и образуваше над земята лека мъгла. Беше чудесен ден. Лий се обърна, за да провери дали чувалите върху конете са добре завързани. Зад него Том Кук караше каруцата с провизиите. Кимбъл се оказа прав. Тази планинска местност не бе подходяща за подобен превоз.
Том Кук бе помолил да кара каруцата и тъй като това беше първото му желание, откакто бяха заедно, Лий не можа да му откаже. Добре се справяше. Явно и преди го бе правил, не личеше да е новак.
Щеше да е чудесно да си е пак в ранчото. Извън този скапан град. Убийци и леки жени — това бяха удоволствията, които градовете можеха да предложат. Бе се държал като идиот с онова момиче. Тя просто се опитваше да получи нещо повече от това, което можеше да й предложи „Аркадия“. Не бе нейна вината, че Лий мислеше за друга жена — и винаги щеше да мисли. Пък може и изобщо да не бе това. Вероятно тя просто си беше едно добродушно, мило момиче.
Денят наистина бе прекрасен. Върховете на планината се виждаха толкова ясно, сякаш бяха на не повече от една миля. Покрити с блестящ лед и сняг, те приличаха на зъбите на огромен трион. До реката пътуването им мина гладко. Когато я пресичаха обаче, задното дясно колело на каруцата се заклещи между два камъка.
Вече беше почти обяд. Горещината бе непоносима и след като завърза конете на брега, Лий с удоволствие събу ботушите си и нагази в хладната вода, за да помогне на Том Кук да освободи каруцата. А това се оказа доста трудна работа. Трябваше или да успеят някак си да я повдигнат на достатъчна височина, та да могат да измъкнат колелото, или да разтоварят целия багаж, за да намалят тежестта. А ако сваляха всичко, храната в чувалите щеше да се намокри и да се развали.
Затова те напрегнаха всичките си сили, когато подложили гърбове под каруцата се опитаха да я повдигнат. Пробваха няколко пъти, но без успех — проклетото колело не мърдаше. Том Кук се изправи и докосна Лий по ръката.
— Някой идва — изправил глава, той напрегнато се ослушваше.
Лий също успя да отдели шума от тропота на копита от ромона на течащата вода.
Някой викаше.
Двамата с Том Кук зарязаха каруцата и прецапаха до конете си.
Тъкмо бяха извадили пушките си, когато видяха един ездач да препуска побрега към тях.
Бе Оул Сандбърг. По лицето му се стичаше кръв.
Той спря жребеца си и завика отново:
— Мистър Лий. Откраднаха ви конете, мистър Лий. Завлякоха ги в гората. Джейк тръгна след тях. Момчето ми е по петите на тия копелета.
СЕДМА ГЛАВА
Няма нищо по-опасно от това да предизвикаш един истински мъж.
Лий и Том Кук отново подложиха рамене под каруцата и, напрегнали всичките си сили, я повдигнаха. Тя се наклони встрани и колелото бавно се измъкна измежду камъните. Заедно я избутаха и Том Кук се метна на седалката, хвана поводите и я закара през плитчините до брега.
Лий изтича след него, намери ботушите си и седна, за да ги обуе.
— Как се случи това, Оул?
Сандбърг скочи от уморения си кон.
— Бяхме откарали конете до боровата горичка на хълма, за да ги пуснем да попасат по западния склон, когато онези копелета изведнъж ни нападнаха, мистър Лий. Бяха трима или четирима.
Издълженото му лице бе почервеняло от гняв. Той посегна да пипне кървавата бразда върху бузата си.
— Ако не беше това, щяхме да се оправим с тях. Просто се свлякох в безсъзнание от коня си. Джейк помислил, че съм убит. Докато дойда на себе си, онези разбойници бяха офейкали.
— И казваш, Джейк е след тях? — Лий възседна коня си.
— Точно така. Момчето ми ще успее да ги забави, можете да разчитате на него.
Лий не бе изненадан. Беше очаквал неприятности да връхлетят ранчото му. Пък и него самия.
И те не закъсняха. Първо Слоусън. Сега това бяха или приятелчетата на убития, или Ащън, който бе решил да му покаже кои е истинският господар на реката.
Е, който и да бе, щеше да си плати.
При това много. Ако трябваше да се бие, за да го оставят на мира, тогава добре — на война, като на война.
— Слушайте ме внимателно — каза Лий на Сандбърг и Том Кук — и правете каквото ви казвам. Откарайте каруцата в храстите, развържете конете и ги пуснете да пасат. После заведете и другите коне там, разтоварете ги и ги оседлайте. Оул, твоят жребец е уморен, смени го с един от отпочиналите.
Сандбърг отвори уста, за да спори, но погледна Лий и се отказа. Том Кук вече бе насочил каруцата към ниските върби край реката.
— След това ме последвайте възможно най-бързо — продължи Лий. — Аз тръгвам към водопадите в дефилето. Ако смятат да откарат животните ми извън долината, ще трябва да минат оттам.
Оул Сандбърг отново не каза нищо. Дори не попита Лий защо не ги изчака, за да вървят заедно. Мислеше си за своя Джейк, останал сам там, горе.
Лий мълчаливо обърна коня си, смушка го силно в хълбоците и препусна по полегатия склон нагоре към ранчото. Жребецът кипеше от енергия, която Лий усети, докато се изкачваха в галоп по стръмния хълм. Но скоро щеше да се наложи да поотпусне поводите — чакаше ги дълъг път.
Мислеше си за Джейк Сандбърг. Толкова приличаше на баща си, че човек би ги взел за близнаци. Само дето Джейк все още имаше коса. Бе само на петнадесет, сам в планината с няколко мъже, които биха могли да го убият, преди той да разбере какво става. Опитваше се да спаси конете на Лий.
Лий се молеше момчето да е успяло да ги забави и се надяваше да е още живо.
Посегна назад, за да се увери, че петдесеткалибровият „Шарпс“ още виси в калъфа, окачен на седлото.
