през нощта, се оказа почти напълно заспал в късния следобед. По главната улица скрибуцаха само няколко каруци, натоварени с пролетен фураж, който откарваха, към конюшнята и обора в другия край на града.
Малко преди да влязат в Крий, Лий спря и провери колта в кобура си. Не беше изключено Ребека Чейс да е издрънкала на Фипс кой всъщност бе Лий.
Но тя не го беше направила. Или ако беше, то Фипс бе решил да се държи настрана. Никой не ги закачи, докато препускаха по улиците. Двамата с Том Кук завързаха конете си пред табела, на която бе написано: „Храна и провизии“ — У. Кимбъл Проп. Лий изкачи няколкото стъпала към вратата и потъна в хладния мрак на магазина.
Миришеше на торби с фураж, импрегнирана кожа, оръжейна смазка, твърдо сирене, дрехи; туршия и прясно нацепени дърва. Това бе приятна, богата, успокояваща миризма. Но човек трябваше да има пари в джоба си, за да й се наслади изцяло.
Висок, тъмен мъж, с мъртвешки вид, излезе от тъмнината, за да посрещне Лий. Имаше дълго, слабо лице. На кръста си бе завързал бяла престилка, която стигаше почти до глезените му.
— Да, господине? Какво ще обичате?
— Казвам се Фред Лий. Купих ранчото Ривър и сега се нуждая от доста неща за домакинството си.
— О, да, естествено… — Костеливият магазинер кимна с разбиране. — Чух, че някой е купил това стопанство. Разбира се, че ще имате нужда от много работи. Казаха ми, че ония хубавци от Чикаго направо са облизали мястото, преди да тръгнат. Добре, че не продадоха и къщата за дървен материал. — Той се изхили с глас, който много приличаше на прасешко квичене.
— Имам списък — каза Лий.
— Чудесно, чудесно… — продавачът потри ръце. — Да започваме тогава! — той протегна дясната си ръка към Лий, за да се здрависат. — Между другото, казвам се Уолтър Кимбъл.
— Приятно ми е, Фред Лий.
— А, да. А сега, мистър Лий, да видим вашия списък.
Списъкът бе доста дълъг. Отне им много време да изберат продуктите, да ги опаковат и изнесат отвьн при конете. Том Кук ги направи на вързопи и ги завърза здраво върху гърбовете на животните.
— Казвам ви, мистър Лий — обади се Кимбъл — ще ви трябва каруца за всичкия този багаж. Това е твърде голям товар за конете.
— Знам. Има ли каруца за продан в града? — попита Лий, въпреки че това би означавало да преместят всичко от конете върху товарната кола, както и да пренощуват в града:
— Ами, разбира се! — нежният глас на Кимбъл звучеше странно на фона на издълженото му, печално лице. — Всъщност аз самият мога да ви продам една каруца, при това доста евтино. — Той поклати глава. — Няма да е много разумно да купите чисто нова, при положение, че пътят до ранчото ви е толкова лош. Всяка каруца би се разпаднала на части, докато стигнете догоре. Пък и със сигурност няма да трае повече от година, ако изкара и толкова.
— И колко искате за вашата стара бракма, мистър Кимбъл?
Търговецът се засмя.
— Вярно, че е много стара, мистър Лий, но все още върши работа. — За момент той се замисли, като потриваше с ръка брадата си. — Ами ще ви я дам за две хиляди и петстотин долара.
— Прибавете и хамут и ще я купя, мистър Кимбъл. — На Лий му доставяше удоволствие да се пазари.
— Ама и той няма да е нов, мистър Лий.
— Но трябва да е запазен!
Високият продавач въздъхна и пак потърка брадичката си.
— Добре, имате го! — той изгледа внимателно Лий. — Ами коне за впряг, мистър? — явно Кимбъл се занимаваше и с търговия с коне.
Лий въздъхна. Да си собственик на ранчо май щеше да се окаже много скъпа работа. Пък и още не си бе купил планинското оръжие, от което имаше нужда — пушка, марка „Шарпс“.
Когато свършиха, вече бе тъмно.
Макар че каруцата беше раздрънкана щеше да издържи на товара от чували с овес и зърно, инструментите, рулата конопено въже и кожени ремъци, легените и кутиите с шипове и пирони.
Товарните коне се оказаха по-добри, отколкото очакваше Лий. Много невинно Кимбъл се бе опитал да му пробута чифт полуслепи, стари едва дишащи коне, но когато се убеди, че на Лий такива не му минават, прие поражението си с необходимото философско примирение.
— Виждам, че сте познавач, който си знае работата. — Изсмя се той с характерния си писклив смях и после му предложи приемлива цена за два нелоши коня.
Лий и Том Кук вече бяха много гладни и отидоха при мисис Болтуит, за да се нахранят. Още бе рано за вечеря, но обичайната тълпа от чиновници и търговски агенти вече се беше събрала на стълбите и верандата на хотела в очакване на звънеца, възвестяващ началото на вечерята.
Мъжете изгледаха Лий, докато той изкачваше стълбите, но никой не му проговори. Сигурно се страхуваха да не избухне и да ги застреля на място. Този страх на хората от него бе съпътствал Лий много години. Вече бе свикнал и се бе научил да не му обръща внимание. Но сега го забеляза и си даде сметка, че това бе нещо, от което искаше да се отърве веднъж завинаги.
Лий погледна назад, за да провери дали Том Кук го следва, и откри, че индианецът е тръгнал да заобикаля хотела, за да влезе през задния вход. Горкото хлапе, явно добре си знаеше мястото — нещо, което сигурно адски го вбесяваше.
Лий мина покрай малкото бюро за регистрации, което така и не бе видял да се използва от някого досега, и се отправи към кухнята. Какво ли готвеше Бап за вечеря?
Преди да влезе в стаята, той се поколеба за момент. Тим Бап беше на обичайното си място — стоеше до голямата печка, псуваше и бъркаше в големия казан нещо, което миришеше на ирландско задушено. Мисис Болтуит също бе тук — седеше до масата и плетеше нещо от кафяво-зелена прежда. Лий реши, че това е шал или някакъв дълъг тесен пуловер.
Край масата седеше и едно момиче.
То бе много слабо, почти анемично, с тъмни очи и доста голям нос. Бе облечено в светлосиня памучна рокля. Въпреки големия нос беше хубава жена. Имаше много бяла кожа.
— А, влизайте мистър Лий. — Мисис Болтуит го погледна и високомерно му кимна с глава. — Беатрис, запознай се с мистър Лий.
Момичето се обърна и широко отвори очи, сякаш бе видяла нещо много особено в него.
— Мистър Лий, това е Беатрис Морган, много добро момиче и моя близка приятелка.
— Приятно ми е, мадам — каза Лий.
— А, ето те и теб — провикна се Тим Бап. — Дошъл си заради задушеното, нали? Така ти се пада. — Тим май не беше доволен от манджата си.
— Нищо му няма на яденето, Бап — каза мисис Болтуит и се обърна към Лий. — Очевидно мистър Бап никога преди не е чувал за черния пипер.
— Е, затова пък в моето задушено има в изобилие от него.
— Направо го изсипа вътре, без дори да ме попита.
„Неговото задушено“. Бап явно се пристрастяваше към готвенето.
Междувременно момичето зяпаше Лий и си мълчеше. Но когато той закачи карабината си на облегалката на един от столовете и седна, тя заговори:
— Аз… аз ви дължа големи благодарности, мистър Лий.
Той се вгледа в красивите й кафяви очи. Изглеждаше искрена, но Лий не разбираше за какво говори.
— Да, госпожо?
Тя се изчерви като млада булка.
— Вие… Казаха ми, че вие сте този, който се би с мистър Слоусън.
Това пък какво трябваше да значи?
— Да, мадам? — повтори Лий.
— Ами, вие ме спасихте от… от…
